Небесният огън
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Небесният огън». Краткое содержание книги:
Елайда, наскоро провъзгласена за Амирлин на Айез Седай, също мисли единствено за пленяването на Преродения Дракон. Тя знае, че Тъмния се измъква на свобода, че предстои Последната битка и че Преродения Дракон трябва да се изправи срещу него, иначе светът е обреченна огън и опостушение. Тя трябва да се погрижи героят да срещне предречената си смърт.
В древния Руйдийн, Преродения дракон чака бойните кланове на Айил да се стекат под неговото знаме.
— Знам, но… Трябваше да направя така, че да разбере, че го обичам. — Гласът на Елейн се изпълни с решимост. И с тревога. — Трябваше да му го кажа.
Нинив почти не беше поглеждала мъж преди Лан, във всеки случай не и сериозно, но като Премъдра беше видяла и научила твърде много и според нейните наблюдения нямаше по-сигурен начин да накараш един мъж да хукне презглава колкото може по-далече от теб от този, освен ако той самият не го каже пръв.
— Мисля, че Мин имаше някакво видение — продължи Елейн. — За мен и за Ранд. Тя все се шегуваше, че трябвало да си го поделим, но не мисля, че беше шега, а и тя така и не можа да се насили да ми сподели какво е всъщност.
— Това е тъпо. — Наистина си беше тъпо. Въпреки че в Тийр Авиенда й беше споменала за някакъв ужасен айилски обичай… „Ти самата делиш Лан с Моарейн“ — прошепна тъничък гласец в главата й. „Това съвсем не е едно и също!“ — отвърна му тя уверено. — Сигурна ли си, че Мин е имала някакво подобно видение?
— Да. Отначало не бях, но колкото повече си мисля за това, толкова повече се уверявам. Тя твърде често се шегуваше с това, за да е нещо друго.
Е, каквото и да бе видяла Мин, Ранд все пак не беше айилец. О, кръвта му можеше да е айилска, както твърдяха техните Мъдри, но той беше отраснал в Две реки и тя нямаше да стои току-така и да му позволява да тръгне да следва извратените айилски нрави. Много се съмняваше, че и Елейн ще му го позволи.
— Ти затова ли… се закачаш с Том?
Елейн я изгледа накриво и червените петънца отново избиха на бузите й.
— Между нас се простират хиляда левги, Нинив. Мислиш ли, че Ранд не поглежда други жени? „Мъжът си е мъж, и на трон, и в кочина да го поставиш — все тая.“ — Главата й беше пълна с поговорки, които беше запомнила от бавачката си — една здравомислеща жена на име Лини, с която Нинив наистина трябваше да се запознае.
— Все пак не разбирам защо трябва да флиртуваш, само защото и Ранд би могъл да го прави. — Въздържа се отново да изтъкне възрастта на Том. „Лан е достатъчно голям, за да ти бъде баща“ — промърмори тънкият гласец. „Аз обичам Лан. Само да можех да измисля как да го измъкна от Моарейн… Не това е проблемът в момента!“ — Том е човек с тайни, Елейн, Не забравяй, че Моарейн го изпрати с нас. Каквото и да е той, не е обикновен веселчун.
— Той е бил велик мъж — отвърна тихо Елейн. — Могло е да стане и още по-велик, ако не беше любовта.
Тук вече Нинив кипна и я сграбчи за раменете.
— Човекът не знае дали да не те обърне на коляно и да те напляска, или… или… да се покатери на някое дърво.
— Знам. — Елейн въздъхна отчаяно. — Но не знам какво друго мога да направя.
Нинив стисна зъби от усилие да не я раздруса, докато кухата й глава не задрънчи.
— Ако майка ти чуеше това, щеше да прати Лини да те завлече за врата обратно в детската ти стаичка.
— Вече не съм дете, Нинив. — Гласът на Елейн бе станал много напрегнат и сега червените петънца по бузите й не бяха от смущение. — Аз съм точно толкова жена, колкото и майка ми.
Нинив закрачи с широки крачки към Мардецин. Стискаше плитката си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й побеляха. След няколко крачки Елейн я застигна.
— Наистина ли отиваме да купим зеленчуци? — Лицето й вече беше сдържано, тонът — спокоен.
— Ти видя ли какво донесе Том? — попита я със стиснати устни Нинив.
Елейн сви рамене.
— Три солени бута. И онова отвратително говеждо в червен пипер! Мъжете наистина ли ядат само месо, освен ако не им поднесеш нещо друго?
Гневът на Нинив се поусмири и двете продължиха да вървят и да си приказват за недостатъците на по-слабия пол — мъжете естествено — в такива елементарни неща като пазаруването. Не непрекъснато, разбира се. Елейн й харесваше и компанията й беше приятна; понякога дори й се струваше, че момичето наистина е сестра на Егвийн, както се наричаха двете помежду си. Стига Елейн да не се държеше от време на време като последната въртиопашка. Том можеше да сложи край на всичко това, разбира се, но дъртият глупак глезеше Елейн като нежен баща любимата си щерка дори когато не знаеше дали да каже „бау“ или „олеле“. Така или иначе, тя смяташе рано или късно да изрови тази глупотевина от корен. Не заради Ранд, а защото Елейн заслужаваше по-добро бъдеще. Сега момичето все едно че беше хванало някаква необичайна треска. И Нинив смяташе да я излекува.
Улиците на Мардецин се оказаха настлани с гранитни плочи, изтрити от поколения човешки стъпки и колелета на коли и фургони, а постройките до една бяха от тухла или камък. Много от тях обаче бяха празни, както магазини, така и къщи, понякога с широко отворени предни врати, така че Нинив можеше да надникне и да види празната вътрешност. Забеляза три ковашки работилници, две от които бяха изоставени, а в третата ковачът обезсърчено редеше сечивата си и пещта беше изстинала. На пейките пред един хан, покрит с каменни плочи, седяха мрачни мъже. Прозорците бяха изпочупени, а вратата на долепената до сградата конюшня беше изкъртена. Пред конюшнята стоеше прашасала пощенска карета и самотна кокошка беше свила полог върху капрата. Някой вътре свиреше на битерна — мелодията смътно напомняше на „Чапла полетяла“, но и тя звучеше обезсърчено. Вратата на трети хан се оказа закована с грубо одялани талпи.