Портата на Птолемей

Аскобол погледна към нас.

— Бързо! — извика. — Обградихме го!

Циклопът беше възседнал една метална мивка и сочеше напред. От лявата му страна Муамба преграждаше пространството между две купчини тигани, покритата й с плочки опашка свистеше безцелно напред-назад, дългият й раздвоен език се стрелкаше из въздуха. Отдясно Ходж бе скочил върху една маса за рязане и издигаше и спускаше отровните си шипове съсредоточено и злобно. Всички гледаха втренчено към далечния ъгъл на кухнята, където се бе скрил беглецът. Зад него имаше солидна стена без врати или прозорци. Нямаше начин да избяга.

Кормокодран и аз заехме позиции. Аскобол ни погледна косо.

— Глупакът отказва да дойде мирно и тихо — изсъска той. — Трябва да го поуплашим малко. Ходж вече се покикоти доста налудничаво, но онзи не помръдна и на сантиметър. Хайде де, Бартимеус, не можеш ли да направиш нещо малко по-страшно? Раздвижи се и промени маскировката си.

Може да си помислите, че човек, който не се плаши от циклоп, от войн с глиганска глава, от огромен гущер и злобно изглеждащ мравояд, който се кикоти, едва ли ще се разтревожи много-много от което и да било чудовище. Аз обаче си направих съответните изводи. Един дипломат от Шева не е най-ужасяващото нещо на света. Порових се из набора си от маскировки и подбрах една, която всяваше доста страх у хората от равнините. Дипломатът изчезна. На негово място се изправи висока, застрашителна фигура, обвита в пелерина от пера и животински кости. Имаше човешко тяло, но главата му — гладка и черна, с огнени жълти очи — беше на див гарван. Свирепият клюн се отвори и издаде злобно грачене. Най-различни прибори затракаха из кухнята.

Наведох глава към Аскобол.

— Как е сега?

— Трябва да свърши работа.

Като един петте ужасни джина пристъпиха към жертвата си.

— Можеш да оставиш това нещо — посъветва строго Муамба. — В капан си.

А, да. Нещото. И аз го бях забелязал. Беше кухненски инструмент, който господин Хопкинс бе взел за самозащита. Но вместо да го държи заплашително пред себе си, както би следвало да се очаква, той си играеше с него по начин, съвсем неподхождащ за един учен, подхвърляше го нагоре с едната си ръка и го хващаше чевръсто с палеца и показалеца на другата. Ако беше отварачка за консерви или картофобелачка, или дори черпак, или супена лъжица, това нямаше да ме притеснява толкова. Но не беше нито едно от тези неща. Беше сатър за месо и то голям.

Нещо в начина, по който си служеше с него, започна да ми изглежда познато.

— И така — рече господин Хопкинс усмихнато. — Ето ви гатанка. Вие ли сте хванали мен в капан или обратното?

При тези думи леко потропа с крака, сякаш щеше да подхване някакъв ужасен келтски танц. Вместо това той се издигна леко от пода и увисна над нас, ухилен от ухо до ухо.