През дебрите на Балкана

Албани скочи от мулето, но другият каза:

— Поискал ми е две животни и ги е получил. Няма да позволя да ми заповядват!

— Халеф!

Дребният хаджия отдавна чакаше тази подкана с ръка върху дръжката на камшика. Едва бях изрекъл името му, и камшикът от хипопотамова кожа изсвистя върху гърба на непокорника, и то толкова силно, че той с крясък скочи от седлото. Получи още няколко удара и повече не възрази срещу «преместването». Трябва да се намира най-правилният подход към хората.

Естествено Албани беше напълно съгласен с настъпилата промяна. Той спечели от нея, но не и ние останалите, защото, докато стигнем до следващото населено място, едното муле на два пъти хукваше да бяга с господаря на гърба си, а другото направи това веднъж с багажа. За щастие, там намерихме един собственик на коне, който се съгласи да ни измъкне от затрудненото положение. Платихме на мулетаря и като тръгнахме, той започна да вика след нас какви ли не заплахи, но ние не му обърнахме внимание.

Ако се придържахме в посока право към Мелник, трябваше да продължим към Болтишта. Но правият път не винаги е най-късият. По пътя ни имаше множество хълмове и долини. За да избегнем неминуемите трудности и да не пилеем време, завихме на север, за да стигнем през възвишенията на Крушема до долината на Домус или Карлък.

По обяд спряхме в Настан, а вечерта бяхме вече в Карабулак, където пренощувахме. После отново се насочихме на запад в посока към Неврокоп.

Към обяд се озовахме на едно плато, което стръмно се спускаше към Доспатдере. Там нямаше истински път, затова ни беше трудно да се движим през многобройните и гъсти храсталаци.

Като минавахме покрай един такъв гъсталак, Рих внезапно отскочи встрани, нещо, което не беше обичайно за него. Оставих го да прави каквото иска и той започна съвсем определено да души по посока на храстите.

— Сихди, там има някой — каза Халеф.

— Може би. Сигурно е нещо необикновено. Хаджията вече беше слязъл от коня и влизаше в храстите. Чух силен вик. Той се върна и каза:

— Ела! Там има труп.

Разбира се, веднага го последвах с останалите. Видяхме малко, празно място, заобиколено от гъсти храсти. Там имаше труп на жена, и то коленичила, с чело, опряно в някаква странна купчина.

Това бяха струпани един върху друг камъни, така че се образуваше нещо като олтар, в който имаше ниша, а вътре в нея се виждаше малко дървено разпятие.

— Християнка! — каза Халеф.

Той имаше право. Това беше малко, скрито в гората светилище, изградено може би с много усилия от тази жена, защото бях забелязал, че наоколо камъни почти нямаше. Тя ги беше довлякла кой знае откъде и с какви усилия, за да може необезпокоявана от никого да се моли на своя Бог.

Бях дълбоко развълнуван, а останалите, макар че бяха мохамедани, също стояха мълчаливо. Мястото, където Господ извика някоя душа при себе си, е свещено.