Черният Олшански замък

— Вярно, знаеш — похвали ме Шчука.

— Не е забравил още — каза Адам. — Та германецът бе разперил ръце и все това си повтаряше: „бу-у-у, бу-у-у“ и все се мъчеше да забие глава в паважа.

— В какъв паваж?

— Ами това стана в Ашмяни. Бяхме и ние с германска униформа, а той, както се беше натряскал, бе по-сигурен от всякакъв аусвайс.

— Много весела история. Само ти беше майстор на такива номера, авантюрист проклет.

— Какво е станало в същност с Крищоф Висоцки?

— Разваляш ни почивката — възмути се Шчука. — Слизай от покрива и не чупи циглите. Нали ти казаха, че е сторил убийство. Че архивът е изгорял или частично е бил разграбен. Обесили го — и толкова.

— Не им върви на хората от този род — казах аз. — Ами Уладак?

— И неговата не е ясна — продума Хилински. — Там пък изобщо нямало архиви. Нелегална борба, какви ти архиви? Този Уладак ту изчезвал от Кладно, ту отново се появявал. Както разправят жителите, занимавал се с черна борса.

— Е, това не се преследваше особено — рече Шчука, — особено пък така: да го разстрелят заедно с патриоти в двор, през който се минава, почти на улицата, пред очите на хората. И то толкова „лоялен“ човек. Той тогава работел в паспортния отдел.

— И се занимавал с черна борса? — запитах аз.

— Че кой би преживял само с германската заплата без черна борса.

— Откъде знаете?

— Ами… опитвал съм. Случи ми се веднъж. И той така. Защо е стоял в Кладно? Можел е да иде при брат си на село, той имал все пак имот. Може наистина да е бил нелегално свързан с партизаните и да са го разкрили непосредствено преди освобождението.

— Добре де, никой ли не помни лицето му? — почудих се аз.

— Че кой да го помни? Може би костите на онези, които са били свързани с него, които са го познавали добре, отдавна са в земята. Да речем, двама души са го познавали (повече не бива, конспирация). И ето — едно сражение, нападение или блокада — свидетелите загиват и хоп, не си вече разузнавач, ами си предател. Малко ли такива наши хора, чиито свидетели бяха загинали, лежаха по затворите след освобождението?

— Случваше се — измърмори Хилински, — че водени от някакви свои сметки, живите свидетели се отричаха от тях.

— Как така?

— Ти, момче, вчера ли си се родил? — и продума след мрачна пауза: — И там имаше не само герои. Различни хора се срещаха. И случайни… Усетят, че ако останат по домовете си, ще загинат, а в гората може и да се спасят.

Той духна облак цигарен дим.

— Пращат някого с най-страшната задача — да служи на германците „честно и почтено“. „Върви — рекат му, драги, иди там и там, стани кмет, влез в управата, бъди преводач, такъв, онакъв“… Представи си, че оцелее единствен свидетел, някое такова мекотело. Единствен свидетел, единствена надежда на оногова, дето „служил“ на германците, дето „ръководил“ разни служби и дето сега плаща с кожата си.

— Какво сетне? — почти ядосан, запитах аз.