Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
Изправи се, прегърна ме и пъхна салфетката в джобчето на сакото ми. Пред хотела махнах на едно такси. Отворих вратата на Деби, а тя ми сграбчи ръката и ми се усмихна пиянски.
— Качете се с мен до центъра — предложи.
— Съсипан съм, Деби. Повече от съсипан.
— Оставете ме у дома, тъй като не ви е по път, после можете да вземете таксито към другия край на града. Имам да ви кажа някои неща.
Аз неохотно влязох след нея, решен да махна ръката й от бедрото си, ако започне да го гали отново. Точно в този момент си имах достатъчно проблеми.
Деби даде адреса си на шофьора и се насочихме на север. После бръкна в портмонето си, извади сгънато парче хартия и ми го подаде.
— Това е за вас — каза ми.
Разгънах хартията. Беше чек. На мое име. За четири хиляди и петстотин долара.
— Какво, по дяволите, е това, Деби? — попитах аз.
— Знаете какво е.
Надписът на чека се замъгли пред мен. Бях пиян.
— Наистина не знам.
— Парите, които дадохте на академията Фейбър за обучението на Раул…
— Не аз съм дал парите за училището. Даде ги „Компютърен свят“…
— Мистър Алън…
— Наистина можеш да ме наричаш…
— Добре, добре, Нед. Преди два дни бях в училището. На някаква родителска среща. И отидох да поговоря с касиера — който всъщност е много свестен тип. Както и да е, той ми каза, че Потолм-Рутан му се обадили преди два месеца и вдигнали голяма врява заради писмото, което сте подписал и в което се казвало, че „Компютърен свят“ гарантира изплащането на парите, които аз дължа на училището. А когато той им казал, че гаранцията си е гаранция, те отговорили, да, да, да, те щели да я уважат, но ти си нямал право да пишеш това писмо. И щели да ти удържат парите. Онези говна ти удържаха четири и петстотин, нали?
— Деби…
— Знам, че са го направили… ’щото имам една нова приятелка, Пола, горе в счетоводството. Вчера сутринта, преди да се обадиш, я накарах да извади досието ти, да огледа последното ти плащане. Тряб’а да ти кажа, мистър Алън… Нед… направо заплаках, когато тя ми измъкна писмото, което са ти написали.
Погледнах надолу към чека.
— Не точно, аз се направих на приказен кръстник, Деби. Те решиха, че ще бъда мистър Благотворителност.
— Да… но важното е, че не си се противопоставил. И не си ме накарал да се почувствам неудобно като ме известиш…
— Не ми е в стила.
Тя сложи ръката си върху моята.
— Харесвам стила ти.
Нежно отстраних ръката й и скъсах чека на две.
— Знаех си, че ще постъпиш така — каза тя, после се разсмя и допълни: — Но именно заради това го написах.
Умълчахме се. После Деби каза:
— Благодаря.
Както му бяхме казали, таксито спря на Деветнадесета и Първо — точно до един от тъмните входове на онзи лабиринт от петдесетте, съставен от жилища със среден наем, наречен Стювесант таун. По улицата се мотаеха двама оръфани типове.
— Колко надалеч е твоята сграда? — попитах Деби.
— На половината път до реката — отговори тя.
Това уреждаше нещата. Пъхнах някакви пари в прозорчето на шофьора.
— Ще те изпратя до вратата.
Не казахме нищо когато тръгнахме към сграда номер пет. Когато стигнахме до вратата, тя предложи:
— Влез да видиш Раул…
— Наистина съм скапан…
Тя извади ключа от портмонето си и отвори входната врата.
— Само за минутка. Все пак не искаш ли да видиш къде отиват парите ти?
— Добре, само за минутка — съгласих се аз, — но всъщност си говорех сам.
Апартаментът се намираше на приземния етаж. Беше много тесен, много набързо подреден. Стари, грохнали мебели от благотворителните магазини. Разпънати закачалки за пране, пълни с току–що изпрани дрехи. Старички телевизор и видео. Училищните рисунки на Раул, залепени с тиксо по стените.
В дневната имаше малка ниша, обзаведена с двуетажно легло, взето от спален вагон. На горната койка лежеше хъркащото тяло на майката на Деби. Раул спеше на долната койка. Дълга, къдрава черна коса, отлична кожа без нито едно петънце, лека усмивка в съня. Ангелски невинен.
— Той е красив — прошепнах аз. Деби кимна. Очите й бяха навлажнени. — Време е да вървя — казах.
Излязохме от нишата. Наведох се да я целуна по бузата за лека нощ. Но изведнъж се озовахме един върху друг, ръцете ми се плъзнаха в косата й, по гърдите й, под полата й, ние двамата залитнахме назад към вратата, строполихме се върху нейното легло, а мозъкът ми започна да изпраща опасни сигнали, после сигналите заглъхнаха, ръцете й сграбчиха ризата ми, един последен, умолителен глас в главата ми: това е лудост…