Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
Гласът й секна, очите й се напълниха със сълзи.
— Как можа? Как можа, по дяволите…?
— Не исках…
— На кого му пука какво си искал, Нед! Ти си го направил. Знаейки много добре, че бракът ни беше разклатен, ти все пак си продължил напред и си го направил. А за това няма извинение.
Тя изтри очи с опакото на ръката си. После вдигна двата куфара, отиде до входната врата, отвори я и остави куфарите в коридора.
— Тръгваш веднага — нареди късо тя.
Аз не помръднах.
— Чуваш ли ме? Искам да се изметеш от тук — повиши тон тя.
— Моля те, Лизи…
— Нямаме какво повече да си кажем…
— Имаме да си кажем всичко…
— Днес ще говоря с адвокат…
— Ами ако откажа да си тръгна.
— Тогава ще накарам адвоката да те изгони. Със съдебно разпореждане. Искаш ли грозна сцена, Нед? Ще ти направя една грозна сцена.
Не бях в печелившо положение. Бях се прецакал — и никакви спорове или молби нямаше да я разубедят. Така че се изправих и тръгнах към вратата. С ръка на дръжката, аз се обърнах и се канех да подхвана една последна молба. Но преди да успея да кажа и дума, тя ме прекъсна:
— Не искам да знам!
Влезе в спалнята и вратата се затръшна след нея. После я чух да плаче.
Приближих до затворената врата.
— Лизи… — промълвих нежно.
Плачът й внезапно престана.
— Измитай се и умри — кресна злобно тя.
Замръзнах на място като парализиран. Огледах отчаяно апартамента сякаш там имаше нещо — сватбена снимка, спомен от някоя ваканция, глупава малка дрънкулка, която сме купили заедно поради някакъв каприз — което би могло да пооправи всичко, да приключи кризата, да ни събере отново. Но видях само лъскав вътрешен дизайн и полирани дървени подове, големи светли прозорци, които рамкираха небосвода в центъра с цялата му вертикална перспектива. И си помислих — тук няма нищо от нас. Абсолютно нищо.
После, както бях инструктиран, отидох до входната врата. Отворих я. Така ли свършва един брак? Отваряне и затваряне на една врата? Дотам ли стига всичко?
Вратата зад мен се затвори. С хлопване.
7.
Имах в джоба си седем долара и шестдесет цента. И валеше дъжд. Не леко, ситно ръмене, а почти порой. Повлачих куфарите си през този водопад към Шесто авеню и изгубих десет минути, опитвайки се отчаяно да хвана такси. Нямах късмет. Погледнах си часовника. Осем и осемнадесет. Даже ако успеех да завлека багажа си до метрото, нямаше начин да стигна в РС решения до съдбовния час осем и тридесет. Намерих телефонна кабина и се обадих на Медузата. Преди да успея да му съобщя, че ще закъснея, той ме прекъсна.
— Защо не беше на работа вчера? — попита ме рязко.
— Когато се обадих в понеделник, аз ви предупредих, че може да се наложи да остана в Хартфорд още един ден.
— Не, ти каза, че ще отсъстваш само в понеделник. Тогава аз те предупредих, че ако пропуснеш и вторник, ще бъдеш лишен от дневната си надница и седмичната ти квота ще нарасне на осемнадесет комплекта. Но не съм ти давал разрешение да отсъстваш за деня.
— Сигурно съм ви разбрал погрешно, мистър Рубинек — смотолевих аз, опитвайки се да запазя спокойствие. — Но, както ви обясних, почина един добър мой приятел.
— Това не е мой проблем. Сега квотата ти е двадесет и два комплекта. И още три комплекта върху това, ако те няма тук в осем и тридесет. Имаш девет минути…
Изведнъж се чух как казвам:
— Мамка ти, перверзен садист! — После затръшнах слушалката. След което си помислих: току-що напуснах.
След като най-накрая казах на това жалко чудовище какво мисля за него, усетих бръмчене на триумфално удовлетворение. То продължи около една наносекунда — и в този момент аз се сетих, че съм бездомен и безработен, а всичките ми земни авоари сега възлизаха на седем долара и четиридесет цента.
Обмислих ограничените си възможности. Можех да опитам да се настаня в хотел — но никоя от кредитните ми карти нямаше да ми позволи подобно разточителство (а ако напишех личен чек за стаята, той щеше да подскочи като баскетболна топка — позволявайки на банката да ме преследва по федералния закон). Така че трябваше да се хвърля в обятията на някой приятел и да разчитам на състраданието му. Но кой? След снощната лудост наистина не исках да се свързвам с Деби Суарес — защото се ужасявах от мисълта, че тя може да приеме обаждането ми като израз на продължаващ романтичен интерес. Тя беше вдовица с дете, в крайна сметка. Ако разбереше, че Лизи ме е напуснала, вероятно щеше да се нахвърли върху мен като заблуден, търсещ топлина. Точно в този момент аз бях възможно най-лошата плячка. Аз бях беда — а тя, повече от всички хора, не заслужаваше беда.