Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
— Имам предвид… че щеше да ни струва много, ако продължеше да работи тук.
— Ако вече е бил продал няколко неща, ако наистина си го харесвал, как тогава по дяволите можеш да го наречеш заплаха?
Чук-чук-чук. Чук-чук-чук.
— Ето какво стана — изгледа ме с няма молба Хелман, опитвайки се да говори спокойно. — Един от главните ни рекламодатели ме информира, че ще прекрати всички бъдещи взаимоотношения с нас, ако Айвън остане на тази работа.
— Кой рекламодател каза това? — попитах настоятелно.
Хелман опря чело на дланта си и впери поглед в надрасканото си бюро.
— GBS.
Вцепених се, обезумях. И накрая попитах:
— Тед Питърсън?
Хелман, все още вперил поглед в плота на бюрото, кимна бавно.
— И ти се хвана на заплахата му?
— Опитах се да го защитя, но Питърсън беше непреклонен.
— И ти изрита Айвън по задника, без да задаваш въпроси.
— Те са GBS, за бога! Ние зависим от тях…
— А Айвън Долински зависеше от теб.
Хелман започна да се поти, две големи воднисти капки се спуснаха надолу по тлъстото му лице.
— Виж, ако знаех…
— Той моли ли те…?
— Не мога да ти кажа колко разстроен…
— Айвън моли ли те…
— Решението не беше мое…
— По дяволите, Айвън моли ли те за работата си?
Бях се надвесил над бюрото на Хелман и крещях.
С нежна настойчивост детектив Кастър хвана дясната ми ръка и ме дръпна обратно на стола. Хелман беше хванал главата си с две ръце, сякаш очакваше да го ударя. Чувах го как хленчи.
— Да — каза той. — Моли ме.
Дълго мълчание. Накрая нарушено от мен:
— Убиец.
6.
Беше безсмислено да се връщам в Манхатън тази нощ. Както и да е, след сцената в офиса на Дуейн Хелман имах нужда от няколко силни питиета — а Кастър, сега официално свободни от дежурство, просто бе много щастлива да ми направи компания.
Ето как се озовахме в едно заведение за пържоли в стар стил, наречено Кани, в жилищния квартал на Западен Хартфорд — където през следващите четири часа Кастър и аз се черпихме с бърбън и бира, излапахме по едно лондонско печено на глава и накрая започнахме да си обменяме тайни. Нейната беше голяма: предишния месец, след двадесет и пет години криене, тя съобщила на всеослушание, че е лесбийка.
— Малко се изненадах когато видях как всички в отдела го приеха доста леко. Особено когато се появих на един служебен купон с моето гадже Бет-Ан.
— С какво се занимава тя?
— Водопроводчик.
След като сподели това откровение с мен, беше мой ред (според неписаните правила на непознати пият заедно) да разкрия едно-две поверителни неща. И разказах на Кастър за историята с Креплин, за разнообразните ми професионални и семейни неприятности от тогава насам.
— Имаш късмет, че не цапардоса този тъпанар Хелман — каза тя и гаврътна бърбъна си, — ’щото този път щяха да те регистрират за нападение. Винаги ли си бил толкова избухлив?
— След като започна всичко това.
— Е, аз бих го спряла. Още сега. И тъй като тази вечер раздавам купища безплатни съвети…
Тя ми пусна една пиянска усмивка.
— … ето ти още една перла на мъдростта от пийналата детективка. Сега бих дала на жена ти точно толкова пространство, отколкото се нуждае. Знаеш ли какво най-много мразят жените в мъжете? Нуждата. Отиваш при нея отчаян и можеш да забравиш, че ще я върнеш обратно.
Запомних този съвет когато се нанесох в близкия мотел Мариот, който ми препоръча Кастър. Беше десет вечерта. Отпуснах се на леглото и проверих съобщенията си у дома. Нито дума от Лизи. Обадих се в офиса й в Ел Ей. Секретарката й, Джулиет, работеше до късно.
— Предадох съобщението ви от петък, мистър Алън. Но вчера Лизи не се върна в Ел Ей. От Кармел трябваше да замине направо за Сан Франциско. Днес се отвори една спешна работа. Тя ще остане там на вечеря, така че не я очакваме в Ел Ей до утре. Друго съобщение?
— Всичко е наред.
Обадих се в Мондриан и помолих да ме свържат с телефонния й секретар. Оставих просто, прямо съобщение, в което й обясних за самоубийството на Айвън, как е трябвало да идентифицирам тялото и да уредя погребението, казах й, че няма да се върна в града до късно във вторник вечерта. Не говорех емоционално. Не й оставих номер в Хартфорд, където да ме намери. Не я умолявах. Както ми препоръча Кастър, играх хладно и звучах много, овладян. Но се чувствах всякак, освен овладян. И ми се искаше да изкрещя в телефона: Полудявам… Липсваш ми… моля те, моля те, позволи ми да скоча в един самолет до Крайбрежието и да се опитам да оправя нещата.