Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
На пръв поглед съкафезникът ми изглежда свестен, доста безобиден. Не го питам защо е тук и той не обяснява. Не се пита за такива неща. Научаваш, когато научиш. Жилест и дребен, той е с високо чело, квадранта челюст и изсечени черти. Косата му отразява светлината отгоре и за стотна от секундата съм изумен колко добродушно е лицето му.
Мъжът кимва леко и се представя:
— Казвам се Зеешан. — Известно време мълчи, сякаш чака да представя и аз. Кръстосвам ръце и стиснал устни, го гледам свъсено. Тогава мъжът добавя: — Зеешан се радва да се запознае с теб.
Бива ли да говори такива смехории! Акцентът му е още по-нелеп. Английският му никакъв го няма. Предполагам, че е към четирийсетте. От Далечния изток, мургав, среден на ръст. Опитва се да говори общи неща, аз обаче не му се хващам. За предпочитане е още сега да му покажа къде минава границата. Друг на негово място веднага би се е отказал. Би се питал притеснено колко от онова, което е чул за мен, е истина, и дали ще е безопасно да заспи тази нощ. И всяка друга нощ през следващите месеци. Но Зеешан изобщо не изглежда притеснен. След като ми писва да се правя на ням, решавам да му дам малко храна за размисъл.
— Мъжът, който спеше на онова легло, умря — казвам.
— О, чул — отвръща Зеешан. — Чул и че били добри приятели. Сигурно тежко. Много, много съжалявам. Моите извинения.
— Искаш да кажеш „съболезнования“?
— Да.
Давам заето. Състраданието винаги ме заварва неподготвен. Все не знам какво да правя с него.
— Виж какво, пет пари не давам кой си и как се казваш — продължавам. — Ще ти обясня какви са правилата тук. Колкото по-бързо ги усвоиш, толкова по-добре за теб. Правило номер едно: никога не ми влизай в пространството. Правило номер две: не ме настъпвай по мазолите. Правило номер три: не ми лази по нервите. Ясно ли е?
Той мига объркан. Дръпнатите му очички се местят от мен към стената и от стената обратно към мен.
— На Зеешан ясно — отвръща той.
— Чудесно!
След малко чуваме звуците. Време е за сутрешното отключване. Вратите на килиите от двете страни се отварят шумно. Ние мълчим и чакаме да ни преброят, да ни бутнат, да ни тикат, да ни покажат къде ни с мястото.
Появява се надзирателят Андрю. С превързано ляво ухо. Двамата се гледаме на кръв. Той не ми е простил, че глътнах писмото на Кефи, аз не съм му простил, че ме разиграва. Той не ми е простил, че го захапах за ухото. Аз не съм му простил, че ме изпрати в карцера. Квит сме, резултатът отново е равен. С тази малка подробност, че сега сме още по-настървени.
— О, държа те под око — заявява надзирателят Андрю. — Още една грешка и ще те пипна.
Дъвча устата си отвътре и не казвам нищо. Поемам си дълбоко въздух, за да си върна самообладанието. Надзирателят Андрю е застанал толкова близо, че виждам снопчетата косми в ноздрите му. Добро разстояние. С лекота бих могъл да размажа носа му с главата си. Отличен ъгъл. Жалко, но не го правя.
Когато оставаме отново сами, Зеешан ме гледа вторачено и заинтригувано.
— Защо той сърди на теб?
— Защото е мишка, която се прави на мъж.
Зеешан се смее, сякаш никога не е чувал по-забавна шега.
— Мъж мишка, харесва ми. — После се замисля. — Има и мъже риби, мъже птици, мъже змии, мъже слонове. Много малко мъже хора по тая земя.
Нямам представа какво ми говори. В тоя тип има нещо странно, само още не съм схванал какво. Трудно се отказва и тази негова усмивчица направо ме вбесява. Тъкмо да му кажа да я махне, когато той допълва:
— Не е ли трудно през цялото време бие?
— Какво? — казвам, докато осмислям въпроса. — Какво ме питаш, дали е трудно да се биеш през цялото време ли?
— Да, да. Питам те. Бие, бие, няма умора?
Гледам го смаян. Не му личи да е превъртял. Говори искрено, откровено, загрижено.