Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Тя изтегли килима, отвори капака и се дръпна, та мъжът да види какво има долу.
— Не — отсече той. — Ще слезем заедно. Ти първа. Но чакай…
Метна й въже и я накара да си завърже ръцете отпред — достатъчно хлабаво, за да ги използва, но и стегнато, та да не се развърже лесно.
— Не мога да сляза така.
— О, умна жена си. Все ще измислиш нещо.
Джамила едвам се закрепи и стиснала най-горната пръчка на стълбата, заслиза предпазливо надолу. Контрабандистът я последва. Тя усети, че го боли, раните му още горяха. Но алчността беше по-силна.
— Уф, каква е тази смрад? — попита мъжът и се наведе, сякаш ще повърне.
За пръв път от много години Джамила забеляза миризмата — люта, остра и силна, просмукала всичко.
— Охо, какво си си направила тук? — възкликна контрабандистът и се огледа. Взе едно бурканче синапено семе и го разклати подозрително. — Така си и знаех. Вещица. А сега казвай какви съкровища си скрила.
— Тук няма нищо. Както виждаш, само билки и лекове. Правя отвари. Една от тях те изцери, забрави ли?
— Нали каза, че само Аллах лекувал — отвърна той. — И знаеш ли, права си. Спаси ме не друг; а Бог. Както винаги. Хора, невидели и половината от онова, което ми е минало през главата, вече са мъртви. В гроба. А аз съм жив. Винаги се измъквам на косъм.
Контрабандистът заби в нея приклада. Тя изгуби равновесие и за малко да падне.
— Каква ли си на вкус? — попита той и след като пристъпи напред, огледа хълбоците и гърдите й. — Значи никога не си била с мъж? Клетата ти. Може би след това ще взема да те пояздя, Непорочна акушерко.
Обърна й гръб и се зае да претърсва масата. Започна да изсипва съдържанието на бутилките, да души стъклениците, да изпразва съдините, счупи нехайно няколко от тях. Сърцето на Джамила биеше като обезумяло. Кехлибарената наложница беше в седефената кутийка на рафта.
— Хайде да се качваме горе — подкани жената с глас, напрегнат от усилието да прикрие притесненията си.
— Какво има горе?
— Ще ти сготвя, ще ти измия краката.
Думите разрязаха въздуха като с нож. Контрабандистът застина с шарещи очи.
— Ти за глупак ли ме мислиш?
Джамила изпадна в паника.
— Не, разбира се. Умен мъж си.
— Защо ме баламосваш? Защо изведнъж се държиш така с мен? Би трябвало да ме мразиш — заяви той, сетне добави: — Къде гледаш?
Джамила усети, че е сбъркала. От притеснение бе погледнала няколко пъти към рафтовете зад контрабандиста. Не му трябваше много време, за да намери кутийката.
— Оооо, мръсна магьосницо! Колко е красив само! Сигурно струва цяло състояние. Откъде си го откраднала?
— Подарък ми е — отвърна уморено Джамила.
— Виж ти! И очакваш да ти повярвам? — попита мъжът докато прибираше диаманта в джоба си. — Я ела насам, обърни се. Качваме се горе. Първо ти. И без номера.
Още щом тя понечи да се насочи към стълбата, контрабандистът я повали с приклада на пушката. Джамила залита напред, удари челото си в желязното стъпало, тялото й сякаш вече не бе нейно, а светът стана с цвят на кръв.
След часове дойде на себе си. Беше замаяна, повдигаше й се, а болката в слепоочията беше толкова остра, че не посмя да отвори очи. Няколко минути стенеше на пода като сляпо коте. После бавно, много бавно се изправи и изчака мъглата отпред да се разсее.
Намери нож и сряза въжето около китките си. Избата беше преобърната с главата надолу, сякаш цяла армия беше тършувала тук. Джамила видя на масата седефената кутийка. Не бе успяла да каже на контрабандиста за преданието. Диамантът бе прокълнат. Можеше да бъде даден или получен само като подарък. Не може да бъде иззет, не може да бъде отмъкнат насила или продаден.
Джамила се качи горе, присвита от болка при всяка своя крачка. Видя, че входната врата е отворена, а долината тиха, без въздух. Изведнъж всичко й се стори страшно. Сега земята, която я беше хранила и закриляла, гъмжеше от скорпиони, змии, отровни растения, озлобени насилници… капани, заложени и от Бога. Джамила се разплака и заслуша как вие, сякаш се гледаше отстрани, захлипа като човек, който е забравил да плаче и чак сега си спомня. Остатъкът от деня мина мъчително бавно. Не събра смелост да излезе. Не отправи молитва. Не хапна и залък. Както държеше върху скута си чаша вода, седеше на дивана, без да забелязва нищо.
После чу звуците. Мъже. Коне. Кучета. Избърса очите си с длани и усети как дращят мазолите, изпъстрили пръстите й. Онзи сигурно се връщаше с приятелите си. Какво още искаше? Тялото й? Живота? Джамила не успя да намери пушката. Контрабандистът беше взел и нея. Жената грабна един кинжал, но ръцете й трепереха така, че тя разбра: няма да има сили да го използва. Затова го остави и тръгна към вратата, решена да застане лице в лице със съдбата си.