Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
От здрача изникнаха четирима ездачи. Само един скочи от коня и се приближи с ботуши, които скърцаха, сякаш газеха кал. Джамила го позна, беше главатарят на контрабандистите. Мъжът, на чиято жена бе помогнала да роди детето и половина, същият, който бе оставил на прага й ранения и й бе причинил цялото това нещастие.
— Джамила… сестро. Може ли да вляза?
Без да казва нищо, тя се дръпна и го пусна да мине.
Мъжът видя синината на челото й, подпухналите й очи.
— Няма да стоя дълго. Вече ти създадохме достатъчно главоболия. Дошъл съм да се извиня за случилото се. Онзи не заслужаваше добротата ти.
Джамила знаеше, че е редно да каже нещо, но думите така и не стигнаха устните й.
— Нося ти това — продължи мъжът. — Подарък от мен за теб.
Той извади от джоба на шалварите си две копринени кесийки с връв в горния край, едната червена, другата черна. Пресегна се и загледан в очите й, я хвана за ръцете. После сложи в лявата й длан червената кесийка. А в дясната — черната.
Успяла да си върне гласа, Джамила попита:
— Къде е той сега?
— Няма да ти създава повече неприятности, повярвай ми.
— Как се казва? Дори не знам името му.
— Казва се Харун — отвърна главатарят и излезе със стъпка навън. — Това име написахме върху надгробния му камък.
Трябваше да мине известно време, докато Джамила разбера думите, а след като ги осмисли, ахна. Отвори червената кесийка. Вътре беше ослепителната Кехлибарена наложница. След това жената отвори втората кесийка. В нея имаше две уши. Тъжни, осакатени, кървави. Чак тогава Джамила разбра, че двете кесийки са от еднакъв плат. Само че тази бе почерняла от кръвта. Това бяха ушите на мъжа. Макар и да беше заобиколил противопехотните мини, накрая Харун контрабандистът беше погребан без някои части от своето тяло.
Джамила изхвърча навън и забърза след главатаря. За миг се уплаши, че той е изчезнал — поредният призрак в живота и. После обаче го зърна — беше с хората си на изровената пътека. Той дръпна юздата на коня. Другите последваха примера му.
Когато отиде при тях, Джамила се поколеба — не знаеше какво да каже. Прибра зад ухото си един кичур коса и си оправи забрадката. Примоли се:
— Помогни ми!
— Кажи с какво.
— Искам да замина при сестра си в Англия. Тя е в беда. Има нужда от мен.
Мъжете на конете се спогледаха.
— Нямам паспорт, нямам пари. Нищо. Трябва да стане както го правите вие, незаконно. — Джамила разтвори длан. — Но имам Кехлибарената наложница и ми е разрешено да я дам, на когото реша. Избирам теб. Ще бъдеш богат и тя няма да те направи нещастен, повярвай ми.
— Искаш да ми дадеш диаманта в замяна на това да ти уредя да заминеш в чужбина?
— Точно така.
Главатарят на контрабандистите сключи вежди, засука върховете на гъстите си мустаци и се замисли.
— Не е лесно. Не е като да прекосиш границата със Сирия.
— Чувала съм, че има мъже, които го уреждат. Аз не мога да ги намеря, но ти можеш. Помниш ли по-малкия син на Ахмад? Той нали замина? За коя страна беше? За Швейцария ли? Скрили го в един камион, нали? И той успял някак да се промъкне.
След като Джамила заговори, думите бликнаха от нея като река. Тя обясняваше разпалено и припряно, от все сърце, тласкана от нужда, която не осъзнаваше, но която със сигурност не бе в състояние да сдържи.
Мъжът я гледаше, без да помръдва. Джамила видя в хлътналите му очи най-различни чувства: стаено възхищение, разбиране, объркване.
— Ще направя каквото мога. Ако такава е волята Божия, ще стане.
Замаяна, премръзнала, разтреперана, Джамила вдигна ръце и разтвори длани, а диамантът отрази последните лъчи на залязващото слънце.
— Вземи го. И Аллах да те благослови.
Мъжът се извърна и каза бързо, сякаш говореше на вятъра:
— Задръж го. Заслужаваш го, Джамила.
После кимна едва-едва и без да изрича и дума повече, пришпори коня си. Мъжете му го последваха и препуснаха. Джамила ги изпрати с поглед, а прахта от копитата я обгърна като натрапчив спомен.
Когато се връщам от карцера, заварвам на леглото на Кефи нов човек. Толкова бързо. Сигурно съм се надявал да изчакат малко, но „Шрусбъри“ е претъпкан. Всеки ден идват нови и нови затворници. Системата на затворите ми прилича на фабриката, в която татко работеше навремето. Осъдените прииждат и прииждат като бисквити на конвейер. Надзирателите ги редят, складират ги, заключват ги. На цели тумби. Пандизът е пълен до пръсване. Няма място да скърбиш и да оплакваш някого.