Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— И полковникът е още жив? Лазът започва да остарява.
— Стига кръв, госпожо! Тук не е Отоманската империя! Сокон има син. Ако убие полковника, ще го осъдят на смърт и Горам ще остане сирак… Не можете ли да го разберете?
— Разбирам, момиче — София вдигна чашата си. — Наздраве — пиха мълчаливо, албанката доля чашите. — Казваш, Бриджит, че си била влюбена в Белия, дявол? А той в тебе?
— Не го наричайте Бял дявол, за бога… Извинете! — Бриджит наведе очи. — Да, госпожо, и той беше влюбен в мен. Каза ми го в Галан, когато вие пътувахте за Лондон… После се върна тук… и загина.
София се облегна в стола.
— Помня това време. По пътя за Англия бях много неспокойна… Все имах предчувствието, че нещо лошо ще се случи… — София се усмихна спокойно, ведро, разбиращо. — Вангел не беше мъж за една жена… И други като теб минаха през живота му.
— Не е същото, госпожо! — извика Бриджит. Бузите й бяха зачервени от виното, очите й горяха трескаво. „Мрази ме…“ — развеселена помисли София, когато я чу да продължава. — Княз Авалов направи син на вашата слугиня, но обичаше мен! Само мен! О, господи, аз се напих… Извинете, госпожо?
— Няма нищо, Бриджит. Не се безпокой за нищо. Ната, ела тук! — извика княгинята. — Ната, иди събуди вода Мехия. Кажи му да побърза, че жена му умира.
— Кой умира? Аз? Глупости, госпожо, чувствам се отлично. Може би виното ме хвана малко…
София игнорира думите й.
— Изпълнявай, Ната! Кажи на Сокон да побърза… и тогава погледна французойката.
— Умирам ли, госпожо? — с пепеляво лице и надебелял език попита Бриджит. София кимна. — Но нали и вие пихте от виното?
— Отровата беше в твоята чаша.
— Трябваше да го очаквам… Вещица проклета! И ти ще се гърчиш в огнена геена!
— Всекиму заслуженото, Бриджит. Прочети си молитвата, краят наближава.
От очите на бившата гувернантка рукнаха жълто-зелени сълзи. Отровата беше започнала да действа.
— Милост, госпожо, няма ли някакво средство?
София поклати глава.
— Бързай, Бриджит! Моли се за упокоя на душата си!
На прага застана Сокон. Беше сънлив, махмурлия, бос, с голи, космати и побелели гърди, стар, отпуснат, жалък…
— Какво става тук? Кой умира… Защо не ме оставите да спя?
— Соконе, тя… — гърч отсече думите на Бриджит и тя рухна на пода.
Лазът Сокон Мехия клекна над трупа на жена си, пипна пулса й, помириса дъха, склопи очите и се изправи. Сега лицето му беше още по-подпухнало, още по-уморено, още по-старо.
— Има ли отрова в каната? — попита той.
— Не.
Лазът допи виното на едри глътки, седна в стола, в който умря жена му, обърса устата си с длан и погледна албанката.
— Докога ще заместваш провидението? — глухо попита той.
— Докато се налага, лаз. Иди подготви сина си. Момчето трябва да се сбогува с майка си. Кажи му: Майка ти е при своя бог, Гораме. Ние трябва да се радваме за нея. — София стана, заобиколи масата и сложи дланта си на рамото му. — Хайде, събери сили, лаз! Аз ще изпратя покойната довечера… Готова за церемонията.
Когато остана сама, София повика Ната, заповяда й да напълни каната с вино и да се заеме с трупа.
— Тя беше красива. Постарай се и синът й да я запомни така!
Вода Мехия замина за Татарбунари и къщата утихна. Албанката взе каната, чаша и излезе. Тръгна към морето, там, където под единствения дъб се белееше гробът на пирата. Отпусна се в стола-люлка и отпи дълбока глътка.
— Не ме разбирай зле, Вангели? — високо произнесе тя. — Не за твоите чувства наказах Бриджит, скъпи. Не, бог ми е свидетел! Тя трябваше да умре, пирате, за да порасне синът й горд мъж и един ден, когато Всевишният повика Сокон лаза при себе си, духът му да не скита като върколак около измърсеното си ложе!
Ната я събуди на свечеряване. Трупът беше тръгнал с колата за Татарбунари, а на масата при езерния кей беше сервирана вечерята.
— Да впрегнат ландото! — заповяда София, крачейки към къщата. — След вечеря заминавам при брат ми в Килия.
— Само ние с теб останахме, Лазаре! — погледът на княгинята рееше по правоъгълните стени на двуетажната къща, по високите червени дувари, зад които бяха прословутите конюшни на брат й. За пръв път идваше в дома му и това, което видя, я потисна от вратата. Лазар беше богат човек, а живееше в грозен свят, по-грозен и на вид по-беден от света, който значително по-бедният им баща беше създал в Киркира. — „Защо? — питаше се София и отговорът се натрапваше сам. — Така изглежда всяка къща, в която не е бушувала любов, в която не са кънтели детски гласове… А Марс?“
— Менон е жив — отговори Лазар.
— За мен умря в Янина.
— Жив е! — мрачно, с присъщата си упоритост каза той.