Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Вода?
Сокон вдигна глава.
— Ти ли си, Марс? Как попадна тук?
— Готвех се да ви задам същия въпрос?
Сянка на усмивка мина по грузинското лице, но бързо потъна в бръчките му.
— Търся миналото, Марс.
— Намирате ли го?
— Когато остарее човек, миналото е навсякъде, като тъгата.
Сокон се изправи и му подаде ръка.
— Не знаех, че си в Буджак.
— Отскоро съм тук.
— Бриджит умря.
Марс кимна.
— Царство й небесно, вода. Приемете съчувствията ми.
Сокон го потупа по рамото и взе поводите на кобилата.
— Нещо задържа ли те тук?
— Скитам.
— Ела с мен, Горам ще ти се радва.
— Защо се върна, момче? Авалови ще посрещнат първия удар… Чакаме нахлуването на турците. Или смяташ да умреш като Вангел дон?
— Отомания няма да влезе в Буджак, вода. Някой и друг наказателен налет, да, но заробване на нови земи — никога.
— Султанът ли ти го обеща?
— Помисли, вода. Падишахът едва се оправя с поданиците си. Спахийството уседна, хвана се за земята и няма никакво желание с голи ръце да вади картофи от огъня. Във всеки случай не за да бъдат сервирани в Долма бахче.
Младият Горам не се зарадва на Марс, напротив, лицето му пламна, измънка някакво несръчно извинение и побърза да се оттегли в стаята си. Сокон се смути от поведението на сина си и дълго затиска с вино внезапно избухналите си подозрения. Марс чувстваше вътрешния дискомфорт на събеседника си и мълчаливо го изчакваше да дойде на себе си.
— Мислех, че Горам и ти… сте приятели? — с очи, плувнали в червена пиянска мътилка, попита грузинецът.
— Отдавна не сме се виждали — кротко отговори Марс. — Когато заминавах, той беше малко момче. Сега е станал мъж.
— Как мислиш, защо се смути така? Горам е особено момче, затворено, но в никакъв случай срамежливо?
— Не зная, вода, хората се менят. Когато идвах на уроци при госпожата, той прекарваше цялото си време с нас. Учих го да язди, да плува, да стреля с мускет и пищови…
— Помня — Сокон кимна усмихнат. Думите на младия бастърд му припомниха щастливите години, когато живееше със заблудата, че има истинско семейство, че е спечелил завинаги любовта на Бриджит, че е годен да направи от сина си истински мъж. Тогава Сокон наблюдаваше с възхищение дивия, самостоятелен нрав на младия Марс, надяваше се да се сближат с Горам, с тайната мечта хилавият, саможив хлапак да се приобщи към вълчия маниер на живот, което правеше от детето Марс същата взривна заплаха, която направи от баща му — Белия дявол. — Тогава защо не ти се зарадва?
— Не знам, вода. Трябва да питате него.
— Да… — Сокон беше загубил и подозренията си, и интереса към тази тема. Пиеше много и много скоро разговорът с него щеше да се превърне в бреме. — Да, така беше… Ще ти призная нещо, Марс. Горам излъга надеждите ми. Исках да го видя как израства като търговец, мореплавател, воин… А той лежи по цял ден с книга в ръка, очите му отслабват непрекъснато, тялото му е тлъсто, ръцете меки… Плаче ми се, като го гледам!
— Има такива хора, вода. Клод Ньобур беше от тях…
— Не споменавай името на този луд! — изкрещя лазът. — Ако ми се мерне, ще откъсна празната му глава! Той внуши на Бриджит неуважение и към мен, и към брака ни!
Марс мълчеше.
— Той беше луд, момче. Всичките му бръщолевения за някакъв си Хермес от Египет и безбожното му учение бяха чисти идиотщини! Ти как мислиш?
— Не знам, вода. Бях много млад, почти нищо не остана в главата ми.
— С пълно право! Никой не е прокопсал от еретици, гадатели, шамани и всякакви каналии от този вид. Виж Бриджит… Докъде я докара свободомислието? До гроба! — Сокон пресуши чашата си. — Първо си внуши, че духовно е надраснала мъжа си, после надрасна свещените закони на брака… И какво спечели? Отровата на София Авалова!
Марс изтръпна. Сокон беше загубил поглед, спомените връхлитаха пияната му глава, бунтуваха мрачните утайки на душата му. После стана и залитайки, излезе от салона, напълно забравил за него. Марс го чу да повръща в двора, надвесен от прозореца на спалнята си, след това къщата утихна.