Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
Константин отвори очи. Гондолата се плъзгаше по каналите на този прекрасен град, но той нямаше сетива за него. Един ден щеше да се пита, наистина ли е бил във Венеция, и ужасен щеше да си даде сметка, че не помни нищо от него, нито една сграда, нито един детайл, който недвусмислено да му потвърждава, че е бил в Града-република.
— Хотел „Тре капитани“ — сухо заповяда Константин и отново се отдаде на мрачните си мисли.
Когато влезе във фоайето на хотела, от софата за гости скочи Алика и тръгна към него.
— Къде е Вангел? — ударен от лоши предчувствия, попита той.
— Спи. Не посмях да го събудя.
Константин хукна по стълбите и нахлу в апартамента. Вангел наистина спеше. Пъхнал ръце под плюшените възглавници, сплескал носа си, зачервил бузи, той спеше дълбоко, спокойно и като че ли щастливо. От отвличането си за първи път спеше в нормално легло, в нормален град, без кошмара на бойните еничарски рогове, без фанатичното преследване на моаджира. Константин остана безмълвен до вратата, прекръсти се набожно и слезе в салона.
— Спи ли?
— Спи.
— Не издържах — виновно каза Алика. — Не мога да чакам до довечера… Ще полудея!
Княз Авалов се отпусна в зелените плюшени канапета.
— Вангел преживя тежки години… Той е още дете, Алика.
— Пораснал е — отчаяно възкликна тя. — Моля те, нека го погледам спящ?
Константин се взря във виолетовите й очи, стана и я поведе…
— Господи, колко е голям… и колко е красив, господи!
Алика тръгна към леглото като в транс, надвеси се над Вангел, оправи с пръсти кичур руси коси, наведе се и целуна челото му с благоговението на поклонник, целуващ иконата на своя покровител. От очите й шурнаха сълзи, брадичката й трепереше, скоро нямаше да контролира състоянието си. Константин затвори вратата, хвана я за лакътя и внимателна я въведе в просторния салон на апартамента.
— Има нужда от сън. Още се чудя как издържа преследването.
Алика кимна през сълзи, но въпреки пороите очите й се усмихваха щастливо.
— Ти спаси сина ни… Благодаря! Ще ти бъда благодарна до гроб, както и да постъпиш с мен.
Константин не отговори. Очите му рееха в сивата повърхност на залива, но продължаваха да не виждат нищо. Спомените му натрапваха други картини, от друг свят, който сега му изглеждаше толкова далечен, че сърцето му се съмняваше в съществуването му. Виждаше жена си в бял воал да пристъпва в яшката катедрала, виждаше я в напреднала бременност да бере диви маргарити в двора на Скендера, виждаше я да кърми новородения си младенец слаба, изнурена до смърт, но с щастлива усмивка, замръзнала на красивото… господи, на любимото лице!
— Константине?
— Да, Алика.
— Няма да ми отнемеш сина, нали?
— Не — без да мисли, отговори той и изтръпна. „Какво значи това?“
— Благодаря… Зная, че не мога да бъда твоя жена. Не ме прекъсвай. Извърших престъпление… Господ ме наказа по-жестоко, отколкото… някой наказва кучетата си. Не мога да си ида у дома, не мога да дойда в Яш, в Скендера…
Константин чуваше отчаянието й, но мислеше за своето. Пред вътрешното му око се нижеха други картини, виждаше се да я търси в Търговище, в Яш, в Скендера, да разпраща наемници във Виена, в Прага, в Краков. Чуваше гласа на майка си: „Алика се отдаваше на Филип още тук, в Скендера!“ Виждаше Спайдер яхнал Атаман, взрял мътните си очи в него, да му разказва с детска жестокост за престъпната си връзка с жена му.
— Константине?
— Да, Алика, чувам те. Ако искаш да не ти отнема Вангел, ще трябва да живееш с него.
— Къде?
— В неговия дом… В Яш, на площад „Галан“.
— А ти?
— Аз? Какво аз?
— Къде ще живееш ти, скъпи?
Константин чу обръщението, но вместо чувства или поне радост то възбуди в него недрата на дълго трупана горчилка.
— Моят живот свърши, Алика. Без значение е къде ще живея. Сигурно ще се върна в Скендера… Първоначално. Имам нужда от време и спокойствие. Баща ни ни завеща война с Отомания. Ако почувствам сили, ще се опитам да изпълня завета му, ако не — ще го финансирам и ще се оттегля в някой манастир.
— Манастир? За бога, Константине — извика тя, когато бос, гол до кръста, Вангел застана на вратата.
Войната за Кандия беше най-позорната битка, в която Спидер беше участвал. Турците изчакаха галерите да влязат в обсега на артилерията им и започнаха да ги разстрелват като престъпници, изправени на бялата стена. Дон Корадо опита да обходи острова, но се натъкна на непристъпните му брегове, галерата му заседна и когато го измъкнаха от прибоите на Крит, побърза да отплава за Венеция. Обсадата, ако можеше да се нарече така тази безсмислица, продължи още два месеца, въпреки че капитаните предупреждаваха дожа, че започва сезонът на бурите. Когато задуха от Африка и тежките облаци плъзнаха по небето, пред Кандия бяха останали половината от съдовете, с които започна войната, а беше крайно време и те да потърсят спасителен завет в пристанищата. „През нощта ще заповядам да вдигнат ветрилата!“ — реши Спидер и се прибра в каютата. Събуди го буря. Средиземно море вреше, духаше остър, горещ вятър, скоро щеше да рукне и дъжда.