Белия дявол — Синове

— Мир на този дом! — лазът целуна ръце на двете княгини и задържа ръката на Абруд. — Как си, старо момче?

— Благодаря на бога, крепя се. Жена ти става все по-красива, Соконе?

— И все по-млада… — Аурел чу пренебрежителни нотки в гласа му, но не му остана време да ги оцени. Французойката вървеше към него с протегната ръка.

— Щастлива съм да ви видя, княз. Рядко нарушавате дивата скука на Буджак?

— Здравейте, Бриджит. Тъкмо казвах на вода Мехия, че ставате все по-красива.

— Развалили сте настроението му — Бриджит се врътна и тръгна към Магдалена. Тогава на вратата се появи Лазар Шкодер.

— Заповядай, брат — София го хвана за единствената ръка и го поведе към масата. — Седнете, скъпи гости. Княз и княгиня Абруд ни събраха на тази вечеря… Щастлива съм да ви видя в Скендера, всички вас!

— Какво става в Яш, княз? — попита Лазар. — Говори се, че Василий Лупус се готвел да отхвърли васалитета?

— Приказки, Лазаре. За такъв акт му трябват силни съюзници.

— Или велики покровители — обади се Сокон.

Абруд кимна.

— Лупус не разполага ни с едното, ни с другото.

Лазар не беше доволен от отговора.

— Знаете какво казваше Вангел дон! По море Британия, по суша Русия.

— Татарите опожариха Москва и Нижни Новгород — каза София. — Говори се, че са нахлули в киевското княжество.

— Чух — Лазар вдигна бялата си глава. — Кажи им, Соконе, кой насъсква татарите и с какво?

— Високата порта, цял свят го знае. Кюпрюлю изпрати в Бахчисарай някои от най-фанатичните си софти.

— Дори така да е, това не променя факта. На Русия не може да се разчита.

— Ако Василий Лупус не намери съюзник тази есен, напролет полумесецът ще се развява над двореца му — гласът на Лазар звучеше по старчески уморено, а заедно с това заядливо и отчаяно.

— Кажи му го, Лазаре — Аурел се опитваше да внесе шеговита нотка, но албанецът нямаше намерение да се предава.

— Аз или вие Абрудите сте приближени на двора? Турците безпрепятствено стигат до Килия. Преди няколко дни един еничарски ага почука на вратата ми. Водеше двадесетина пешаци.

— И какво искаше? — попита София.

— Агнета, хляб и вино.

— И ти му ги продаде?

— Изпъдих го! — гордо отговори едноръкият. — Утре ще доведе сто дьонмета и ще подпалят чифлика от четири страни.

— Трябваше да му дадеш храна, Лазаре — обади се Сокон. — Гостоприемството е от бога.

— И това ми го казваш ти, лаз? Дето презглава бега от Трапезунд, дето те клаха при Лепанто, на Киркира, в Янина?

Сокон се засмя гърлено.

— Това е минало, скъпи ми Лазаре. Отдавна забравено минало. Днес ние с тебе сме поданици на Молдова, а тя е подвластна на султана. Наздраве. Когато бях малко момче, дядо ми имаше такава брада. Питам го веднъж: „Дядо, кое е най-страшното нещо на този свят?“ Старецът отговаря: „Да се пръкне малък народ между два многобройни!“ Такава беше съдбата на Грузия, Лазаре, такава е и на Молдова.

Пиха мълчаливо. Думите на едноръкия обаче им бяха насадили мрачни мисли. Единствено Бриджит и Магдалена водеха някакъв разговор шепнешком.