Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Ще чакам хабер от Стефан…
— А имота тук, а къщата в Килия? Ще ги продаваш ли? — попита Сокон.
— Кой е луд да купи вулкан? — Лазар доля чашите й пресуши своята. — Майната им на имотите. Пиратското имане е бездънно. Кожите спасяваме, а вие двамата… — посочи София и Сокон — и децата си. Другиден тук ще мине огън и меч, ако не и утре… Аурел — албанецът погледна стария приятел на зет си и бързо отклони очи. — Абруд са знатна фамилия. Вие можете да търсите спасение във Виена, в Прага, още по на запад… но за нас, след преврата в Лондон, спасението е на североизток… Сокон да ви каже, по време на зърнените акции ние стигахме до шведските крепости при Полтава. Земя огромна, села малко, пръснати на стотици левги едно от друго. Яздили сме по петнадесет, двадесет дни, без да срещнем жив човек. Ето, Сокон е жив, питайте го.
— Така е — избоботи лазът. — Всичко е, както казва албанецът, стига да се намери кой да продаде земя и да даде солидни гаранции върху имота.
— Ако се намери, ще тръгнеш ли с мен?
Сокон дълго не отговори.
— Какво ме заплашва тук? Смърт? Цял живот бях с единия крак в гроба.
— Синът ти годен ли е да живее така, лаз?
— По дяволите, не! Горам е баба. Вместо кръв, сополи текат по жилите му и за това е виновна оная… дето ме направи рогоносец, от сибирски лос по-клонест!
Отново ги затисна мълчанието.
— Какво пък — обади се Аурел. — Лазар може би е прав, София? Не е лошо да потърсите ново покровителство?
— Тук е гробът на мъжа ми — глухо отговори албанката. — Тук ще се върнат синовете ми.
— Дочакай ги, сестро… Изровете костите на Вангел дон и тръгни към житните пояси. Ще търсим бедна земя, за пасища… Ние не сме земеделци, няма да пречим на местните, няма да посягаме на залъка им и ще живеем в мир.
— Вярваш ли в този мир, брат? — обади се албанката.
— Вярвам му като на бога, Софийо… Ние бяхме пирати, децата ви са от друго тесто замесени, богати са, за какво им е да поглеждат чуждото?
— Добре, Лазаре, ние имаме деца… А ти, който нямаш, защо ти пръв помисли за бягство?
Лазар имаше готов отговор.
— Искам да умра свободен човек и никой да не осквернява гроба ми!
София се вдигна и тръгна към спалнята си.
— Яжте, пийте, скъпи гости, но не се наскърбявайте. Това би било противно на вашия домакин Вангел Аваля… Утре ще продължим разговора.
Когато се събуди и излезе от стаята си, албанката завари жените да бъбрят пред чаша кафе на масата пред езерния кей. Аурел и Сокон спяха, Лазар беше оседлал коня си и се беше върнал в Килия. София седна. Бъбриха за децата, за есенните балове. Към десет се появи Аурел, извини се, че в Яш го чака неотложна работа. София и Бриджит изгледаха отдалечаването на каретата им по пътя към Прут.
— Сокон е недоволен от теб. Мисли, че не си му вярна жена?
— Прав е, княгиньо — заядливо, със сълзливи нотки в гласа отговори Бриджит. — Ненавиждам го!
— Тогава защо се омъжи за него?
— О, беше толкова отдавна? Не помня вече.
— Аз мога да ти кажа, момиче. Направи го, за да останеш близо до Белия дявол.
Бриджит не скри изненадата си.
— Аз бях влюбена във Вангел, княгиньо!
— Не го наричай Вангел! Пред мен, не! За теб той беше княз Авалов!
„Мога да я пратя по дяволите, а мога и да отровя старините й! — с пламнало лице мислеше французойката. — Нищо лошо не съм видяла от тази страшна жена… И защо страшна, по дяволите, тя е най-обикновена старица, безсилна, безпомощна, беззъба…!“
— Права сте, княгиньо… Бях много млада, много бедна… и глупава. Мислех си, че ще принудя Сокон да стои далеч от мен…
— И се излъга?
— Излъгах се горко, госпожо. Дванадесет пъти ходих да помятам при една циганка в Исмаил.
— Друго би било, ако княз Авалов пълнеше утробата ти… нали, момиче?
— Аз съм на четиридесет и три години, госпожо княгиньо? Отдавна не съм никакво момиче.
— Ще ми отговориш ли?
Бриджит наведе глава.
— Да, госпожо, друго би било.
— Вангел знаеше ли?
— Казах му… Той не ви изневери, княгиньо… С мен, не!
— Защо, Бриджит? Кажи ми истината… От двадесет и седем години Белия дявол лежи в гроба.
— Не говорете така, госпожо… За бога, тръпки ме побиват!
София стана, влезе в къщата и се върна с кана вино и две кристални чаши. Напълни ги, но не бързаше да поднесе чаша на бившата гувернантка на синовете си.
— Изнервена ли си, Бриджит? Пий, виното ще те успокои — и когато французойката отпи първата си глътка, попита: — Сокон познава ли любовника ти?
— Да. Завари ни спящи… и голи. За бога, госпожо, има ли значение дали го познава, или не?
— Кой е той, Бриджит?
— Полковник Николае Буряни, началникът на татарбунарския гарнизон.