Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
— Ако не се връща в Буджак, значи е отпрашил за Венеция, паша. Той оттам дойде под Едрине, когато дебнехме да освободим младия княз.
— Живее във Венеция?
— Не. Във Венеция живее брат на старата княгиня. Та той беше при него, оттам дойде.
— Чух това, Челеби? Друго ми кажи, къде живее с жена си Зоя?
— Още никъде, паша. Когато тръгна от Буджак, не беше женен. Кажи ми, паша, за бога, кой господар се изповядва на слугите?
— Добре, Челеби. Освен в Буджак, князете други имоти имат ли? Демек, ако знаят, че по тях тича потеря, къде ще се скрият, докато мине бурята?
— Много имот имат, паша. Богати са като царе… е, да не е като царе, но колко великия везир със сигурност. Злато имат цяла конна войска да поддържат.
Хасан Али отново наведе глава.
— Друго те питам, Челеби. Къде ще идат, ако в Буджак стане опасно за тях?
— На много места, паша. В Исмаил, в Килия, в Татарбунари, в Яш… по-нагоре по Дунава до Виена чак и по-нататък, не помня как се казваха градовете… Жив да си, паша, аз не лъжа никога!
Помагайки с длани на коленете си, Хасан Али стана и почука на портата.
— Това е за днес, Челеби. Почивай, утре ще продължим моабета… — и излезе.
Миро Челеби не дочака това „утре“. Вечерта с водоносеца влязоха и няколко заптии. Един от тях хвърли конопено въже в краката му. Миро беше живял достатъчно в Отомания, за да знае какво значи това. Хасан Али паша моаджирът го осъждаше на смърт, но жестът му беше царски. Когато Падишаха пратеше на велможите си копринен шнур, значи очакваше от тях на другия ден да му докладват, че сами са сложили край на живота си. Голям жест и Миро Челеби, бошнакът, го оцени по достойнство.
— Помогнете, агалар — каза той и подложи могъщия си врат на въжето.
18
В деня на светия мъченик Евпъл София застана лице в лице с новата си снаха Зоя. Август се точеше горещ, задушен, безводен. Полетата бяха прегорели, дивечът се беше вдигнал на север, в Карпатите реките бяха пресъхнали, земята зееше в ронливи пукнатини като рани. Четиринадесет дни ни един облак не беше минавал по небето, повече от два месеца не беше валял дъжд. Хората излизаха нощем като таласъми да свършат някоя и друга работа и цял ден лежаха на сянка с изплезени езици като кучета. Когато Наум Белиот поведе снахата към патиото, някъде далече на запад изтрещя гръмотевица. „Господи — помисли старата княгиня, — свършиха ли мъките на тази земя страдалка?“
— Господарке — обади се Наум. — Това е княгиня Зоя Авалова.
„Красива! — албанката не мръдна от мястото си. — Устни като малини, нозе на кошута, гърди като на оная кучка Алика, силни, остри, чувствени!“
— Добре дошла, дъще — каза София. — Науме, иди да спиш. Довечера те чакам на трапезата. Откъде си родом, Зоя?
— Хърватка съм, ваше благородие.
— Иди да се изкъпеш на езерото… Друга вода сега в Скендера няма. Докато миеш умората от пътя, аз ще внеса гардероба ти в стаята.
— Нямам гардероб, ваше…
— Имаш, Зоя… иди, иди, слугинята ще ти покаже в коя стая те чакам.
В деня на свети Евпъл Зоя получи всичките бижута, кожи и коприна, които албанката беше събрала за целия си живот с Белия дявол, но които беше престанала да носи след смъртта му. Подухна свеж вятър, замириса на дъжд. Гръмотевиците започнаха да се приближават, свраките полетяха в панически кръгове над езерото, после дойде и бурята. Черни облаци скриха слънцето, природата се смълча, пое дъх и посрещна стихията.
— Виж — каза албанката, — половин час вали, а още всичко е сухо.
Зоя кимна сънливо. Трескаво търсеше начин да каже на албанката, че мрази сина й Филип, и криеше настроението си зад привидна умора. И тогава чу:
— Познавам Филип по-добре от теб, Зоя.
— Моля… Извинете, ваше благородие. — Зоя чувстваше цялата кръв в главата си, сърцето й биеше до пръсване, краката й омекнаха така, че трябваше да седне. — Не разбирам, ваше…
— Наричай ме, майко… — взряна в бурята, княгинята измъкна от ръкава си сгънат лист й и го показа. — Константин изпрати писмо по наемника. Почивай, дъще, яж, спи, отпусни тялото и душата. Имаме време и да говорим, и да мислим. Опитай да заобичаш тази къща… Засега това е достатъчно.
София я хвана под ръка и я поведе към дълга маса, украсена с цветя и канделабри.
— Вали… — тихо каза Зоя.
— Нека вали. Господ си знае работата. Толкова кръв трябва да се отмие, толкова грехове, подлости, предателства, че дори потопът е безсилен да пречисти тоя свят, дъще. Ела. Отпусни си душата и се наслаждавай на вечерята.
Пред вратата чакаше Наум. Сменил дрипите си с кожен ловен костюм и нови ботуши, той се поклони на княгинята и отстъпи, правейки й път да мине.