Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Сега той е Саймън Странника, осъден да се скита, да се чуди…“
„Не — Саймън потрепери, опита се да заглуши шумните гласове. — Ще си спомня. Ще си спомня червената линия върху старата карта и че трябва да търся Стълбището на Тан-жа, каквото и да означава това. Ще запомня безизразните черни очи на този убиец Приратес; ще запомня моя… моя приятел доктор Моргенес…“
Той се отпусна на песъчливия под на тунела и заплака от безпомощен, безсилен гняв — едва тупкащо живо сърце сред вселена от черен камък. Тъмнината го давеше, притискаше и отнемаше дъха му.
„Защо докторът направи това? Защо не избяга?
Направи го, за да те спаси, идиот такъв — и за да спаси Джосуа. Ако беше побягнал, щяха да ви последват; магията на Приратес бе по-силна. Щяха да те хванат и после щяха да тръгнат след принца, да го заловят и да го хвърлят обратно в килията. Моргенес умря за вас“.
Саймън ненавиждаше собствения си плач — пресекливия, хленчещ звук, който отекваше, без да спира. Извика на помощ всичките си сили. Плачът премина в хлипове и после в сухо стържене, което беше по-поносимо — не като блеенето на изгубен идиот в тъмнината.
Виеше му се свят и му се гадеше. Избърса лицето си с ръкав и усети тежестта на забравената кристална сфера на Моргенес в ръката си. Светлина. Докторът му беше дал светлина. Заедно с купчината листа, които му убиваха, пъхнати в пояса, това бе последният дар от Моргенес.
„Не — прошепна един глас, — предпоследният, Страннико Саймън“.
Саймън разтърси глава и се опита да прогони страха, който се увърташе и мърмореше около него. Какво беше казал Моргенес, след като завърза дрънкулката за тънкото краче на врабчето? Да бъде силно с тежкия си товар? Защо седеше в непрогледната тъмнина, разреван и сополив? Нали в края на краищата беше помощник на Моргенес?
Изправи се замаян и разтреперан. Почувства как стъклената повърхност на кристала се затопли под галещите му пръсти. Насочи поглед в тъмнината към мястото, където би трябвало да се намират ръцете му, и се замисли за доктора. Как можеше старецът да се смее толкова често, когато светът бе пълен с прикрито коварство, с красиви неща, гниещи отвътре? Имаше толкова много сянка, толкова малко…
Пред него проблесна искрица светлина — като иглено ухо в плътната завеса на нощта. Той потърка сферата по-енергично и се загледа. Светлината се усили, сенките сякаш се сгънаха; стените на коридора израснаха от двете му страни, обагрени в пламтящ кехлибар. Гърдите му се изпълниха с въздух. Той виждаше!
Моментното му въодушевление се изпари, когато огледа коридора. Болката в главата му накара стените да затрептят пред очите му. Тунелът беше почти безформен — просто дупка, която се спускаше в утробата на замъка, окичена с белезникави паяжини. Зад себе си, нагоре по коридора, той виждаше разклонението, покрай което бе вече минал, като зейнала в стената уста. Върна се и откри в отвора само чакъл и парчета, нападали от зидарията — купчина отломки, която се простираше отвъд обсега на слабата светлина от сферата. Колко ли още разклонения бе пропуснал? И как да разбере кои от тях водят във вярната посока? Обзе го нов пристъп на задушаваща безнадеждност. Беше безнадеждно сам, безнадеждно изгубен. Никога нямаше да се добере отново до света на светлината.
„Саймън Странника, Саймън Идиота… семейството — мъртво, приятелят — мъртъв, вижте го как ще се чуди и скита вечно…“
— Тишина! — изръмжа той на глас и се стресна от думата, която заподскача по пътеката пред него, като вестител, носещ прокламация от краля на Подземния свят: „Тишина… тишина… иши… нана… аа…“
Саймън — Кралят на тунелите — започна мъчителното си придвижване напред.
Коридорът се виеше надолу в каменното сърце на Хейхолт — мръсна, лъкатушеща, покрита с паяжини пътека, осветена единствено от блясъка на кристалната сфера на Моргенес. Раздвижени от преминаването на Саймън, разкъсаните паяжини играеха призрачен танц; като се обърна назад, парцаливите ленти сякаш му махаха, като сграбчващи безкостни пръсти на удавник. Валма сребристи нишки се закачаха по косата му и увисваха лепкаво по лицето му, така че трябваше да държи ръка пред очите си, докато вървеше. Често усещаше някое малко членестоного да се шмугва между пръстите му, когато разкъсваше мрежата му, и трябваше да спира за момент с наведена глава и да изчаква, докато пристъпът на отвращение попремине.
Ставаше по-студено и стените на коридора бяха все по-влажни. Части от тунела се бяха срутили; на места падналата пръст и камъни бяха струпани по средата на пътеката на такива големи купчини, че Саймън едва можеше да се провре покрай тях.