Безсънна (Търсачът в дълбините)
- Автор: Анджелини Джозефина
- Серия: Starcrossed #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Intense
- ISBN: 978-954-783-211-4
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Безсънна (Търсачът в дълбините)». Краткое содержание книги:
Като единствената Потомка, която може да се спуска в Подземния свят, Хелън Хамилтън е натоварена с почти невъзможна задача. Нощем тя се лута в царството на Хадес, опитвайки се да спре безкрайния цикъл на отмъщение, чието проклятие тегне над семейството й. Денем се мъчи да превъзмогне изтощението, което бързо подкопава разсъдъка й. Без Лукас до себе си, Хелън не е сигурна, че има сили да продължи.
Точно когато е на ръба на срива, на помощ й се притичва загадъчен нов Потомък. Забавен и смел, Орион я защитава от опасностите на Подземния свят. Но времето изтича — безмилостен враг плете заговори срещу тях, а призивът на Фуриите за кръв става по-силен.
Когато светът на древна Гърция се сблъсква с този на простосмъртните, спокойният и защитен живот на Хелън на остров Нантъкет потъва в хаос. Но най-трудно от всичко е да забрави Лукас Делос
— По-добре да вървя, преди съседите да повикат ченгетата — каза Хелън на баща си, като си събра нещата и излезе тичешком от къщата.
— След училище се прибери направо вкъщи, имаш нужда от почивка! — извика Джери след нея. Хелън помаха уклончиво от прага, знаейки, че не може да го направи. Трябваше да тренира с Ариадна за завръщането си в Подземния свят. Времето й изтичаше, а тя трябваше да изпълни много обещания, преди то да свърши.
Лукас гледаше как Хелън изтичва от входната си врата и скача в колата на Клеър. Изглеждаше изтощена и кльощава, но въпреки това усмивката, която отправи към Клеър, беше ведра и красива и пълна с обич. Хелън си беше такава. Независимо какво преживяваше, тя притежаваше това магическо умение да отваря сърцето си за другите. Дори само близостта с нея го караше да се чувства обичан, макар и да знаеше, че любовта и вече не беше насочена към него.
Едва не го бе хванала отново тази сутрин, и той започваше да подозира, че я плаши. По някакъв начин тя все още можеше да го усети. Лукас трябваше да разбере причината, защото със сигурност нямаше да спре да я пази. Не и докато не се увереше, че Автомедонт е изчезнал завинаги.
Щом потеглиха, Клеър и Хелън запяха пискливо, разваляйки една от любимите му песни на Боб Марли. Когато Хелън запя, гласът й беше ужасен. Това беше едно от нещата, които Лукас харесваше най-много у нея. Всеки път, щом тя запищеше като току-що настъпена котка, му се приискваше да я грабне, и…
Напомняйки си, че Хелън му е братовчедка, той помрачи светлината около себе си, увивайки се в тъмнината като в плащ, и се извиси във въздуха, за да включи телефона си и да започне деня си. Чакаше го текстово съобщение.
Знам, 4е беше там долу с нас. И мисля, 4е знам как го направи — гласеше съобщението. Трябва да поговорим.
Кой е това? — отвърна Лукас, вече знаейки кой е. Кой друг можеше да бъде, в края на краищата? Но не искаше да отстъпва и на сантиметър пред този тип. Не можеше. Беше прекалено ядосан.
Орион.
Да го накара да го напише в съобщението, беше още по-лошо. Когато виждаше името на този тип и си представяше Хелън да го изрича, нещо започваше направо да го яде отвътре. Гневът се усилваше с всеки ден и той трябваше да си даде един миг, за да се спре, преди да метне телефона си в Атлантическия океан.
Страхотно. Какво искаш? — написа в отговор Лукас, когато свитите му юмруци се отпуснаха достатъчно, за да пише. Не му ли стигаше това, че беше оставил Хелън да си отиде, ами трябваше да получава и есемеси от онзи, който имаше възможност да прекарва с нея всяка нощ?
Имаш нужда да се държиш като глупак — това ми е ясно. Но няма време. Хелън умира.
— В добро настроение си — подметна Хелън.
— Наистина съм — изпищя Клеър.
— Ооо, не ми казвай! Поруменели бузи, влажни очи. Възможно ли е да си влюбена? О, йе!
Хелън изпя последната част от песента на Боб Марли, която Клеър пееше гръмогласно. Тя напълно обобщаваше възторженото настроение на Клеър, която се присъедини към нея за рефрена „о, йе“, отговаряйки на безмълвния въпрос на Хелън.
— Какво мога да кажа? Той наистина е божествен. — Клеър въздъхна и се изкикоти бурно, докато се устремяваше надолу по улицата.
— Какво стана? — изпищя Хелън, толкова вживяла се, че беше замаяна. Беше толкова хубаво да се смее отново, че за миг забрави всичко останало в живота си, освен сияещото лице на Клеър.
— Той НАЙ-СЕТНЕ ме целуна! Снощи — пропя Клеър. — Изкатери се по стената на къщата ми! Можеш ли да повярваш?
— Ъм, да? — Хелън се ухили и сви рамене.
— О, да, вярно, предполагам, че можеш — каза Клеър, като махна добродушно с ръка, зарязвайки темата. — Та, както и да е, отворих прозореца си, за да му се развикам и да му кажа, че ще събуди баба ми — знаеш я какъв слух има, може да чуе кучешка пръдня през две къщи. Но той каза, че трябвало да ме види. Че повече не можел да стои далече от мен, а после ме целуна. Не е ли това най-хубавата първа целувка в историята?
— Най-накрая! Защо му трябваше толкова време? — засмя се Хелън. Смехът се превърна в писък, когато Клеър настъпи рязко спирачките на един знак „СТОП“. От двете страни на улицата към тях засвириха клаксони.
— О, не знам. — Клеър продължи да шофира, пренебрегвайки факта, че едва не беше предизвикала ужасяваща автомобилна катастрофа. — Смята, че съм прекалено крехка, че не съм наясно с опасността, в която се намирам — дрън-дрън. Сякаш не съм прекарала целия си живот в близост до Потомка. Нелепо, нали?