Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Тя кимна.
Казах:
— След като Юнас те напусна, а си знаела, че Гюнар Воге е наблизо, никога ли не си помисляла да подновиш връзката с него? Ти си го познавала, имала си хубави спомени от лятото, което сте прекарали някога.
— Не, Варг. Никога.
Венке преглътна и в очите й бликнаха сълзи. В гласа й се долавяше ридание, когато каза:
— Само…
Устните й оформиха името безмълвно — името на един мъртвец.
Оставих я да плаче. От устата й не излизаше нито звук, изправена на стола, тя не криеше лицето си с ръце. Сълзите се стичаха от очите й надолу по бузите, устата, ъглите на устата, чак по брадичката. После секнаха, пресъхнаха. След като Венке спря да плаче, аз извадих една носна кърпа и се наведох към нея. Изтрих следите от сълзи по лицето й и само около очите остана изопната червена дъга.
Рекох й:
— Пак ще дойда, Венке. Бъди спокойна. Всичко ще се оправи. Знам това.
Тя кимна подпухнала.
Почувствах нещо необичайно, от което ми прималя. Отместих поглед от устните й към очите. Опитах се да прогоря с внушение пелената, която ги забулваше, да разтроша на парчета безразличието и отчуждеността, които я сковаваха, да я извадя от вцепенението на Спящата красавица. Изцяло в плен на този подтик, аз се наведох през масата и ако тя също бе направила подобно движение, щях да я целуна.
Ала тя не се наведе към мен. Седеше изправена от другата страна на масата на разстояние хиляда мили от една голяма любов. Облегнах се отново назад и промълвих:
— Добре. Нямам какво друго да те питам.
Станахме едновременно. Разговорът между нас секна.
— Бъди предпазлив, Варг — прошепна Венке.
— Добре — отговорих.
Надзирателката също се бе изправила. Гледах я как води Венке Андресен обратно към килията. Венке се движеше като болник, едва-едва посъвзел се след дълго лечение, и сякаш едра и силна сестра я отвеждаше властно към леглото.
А аз? Аз бях като вятър. Носех се насам-натам и хората почти не ме забелязваха. Задавах въпросите си и получавах в отговор нови въпроси. „Любовта е такава, нали?“, беше казала тя.
Да, съгласен бях с нея. Любовта е самотно нещо, камъче, намерено на плажа, което носиш в джоба на панталон, който рядко обуваш. Ала камъчето си е там и ти знаеш това. Знаеш, че те съпътства през целия ти живот, от раждането до смъртта — любовта е сляпа като камъче и самотна като пустинен плаж. Знаеш и това.
Излязох навън, поривист и лек като локомотив, весел като осквернител на гробове.
42
Града захлупи сив бетонен покрив и настана неестествен мрак. Скоро щеше да завали.
Поех бързо по кея към сградата, където кантората ми се намираше дори и когато ме нямаше там. На минаване покрай кафенето на втория етаж усетих аромата на силно кафе. Но не се оставих да ме възпре. Продължих нагоре.
Затворих се в кантората си, която ме посрещна с мириса на изсушен от радиаторите въздух и наслоен прахоляк. Миришеше на застояло като в саркофаг.
Хвърлих якето си настрана и седнах зад бюрото. На стената срещу мен висеше календар, обърнат на листа на февруари, но аз имах чувството, че не съм в състояние да стана и да го откъсна, за да се види този на месец март. Пък и картинката, илюстрираща февруари, ми допадаше повече: море, покрити със сняг покриви и планински върхове, небе, каквото рисуват шестгодишните деца — чисто и синьо.
Завъртях се на стола и погледнах през прозореца. Навън бе станало тъмно като в рог. Автомобилите се движеха със запалени фарове, сякаш минаваха през тунел. Долу на пазара продавачи разпъваха сгъваемите покриви на сергиите си, а хората бързаха да се подслонят, разперили чадърите пред себе си като щитове.
Дъждът рукна.
Сякаш морето се издигна като стена през града. Дъждовните капки бяха големи, тежки и оловносиви. Те като че се взривяваха, падайки по тротоарите и улиците, огънаха платнените покриви на сергиите и напълниха канавките с кафява вода, понесла се със скоростта на ураган.
Само за минути улиците се обезлюдиха. Хората се прислоняваха, където намереха, изпълваха магазините, но без да купуват, кафенетата, входовете. Имах чувството, че наблюдавам страхотен спектакъл. Мълниите падаха като огнени клинове. Гръмотевичните удари разцепваха простора. Потопът изми града, направи го като нов за новата седмица, заличи пресните следи от отминалите почивни дни.