Докато смъртта ни раздели

— Здравейте. Аз съм Сулвай Мангер.

Станах и поех ръката й:

— Варг Веум. Добър ден.

Тя ми се извини, че е закъсняла с пет минути. Казах, че това не е нищо, и тя тъжно се усмихна, сякаш бе свикнала да получава подобни отговори от всички мъже. Отиде до тезгяха и си поръча чаша кафе и половин кръгла френска кифла.

Когато се върна, Сулвай разкопча палтото си още преди да седне. Беше го носила няколко години: зелено палто от полуизбеляло кадифе с големи ревери и широк колан с тъмнокафява тока. Под палтото се виждаше бежова блуза на цветчета — кафяви и оранжеви, които й придаваха есенен вид. Блузата падаше свободно, без да издава контурите на тялото отдолу — някак романтично и загадъчно. Съчетана бе със зелена кадифена пола. Сулвай имаше широк ханш, който наред със слабата горна част на тялото придаваше на външността й някаква непропорционалност. Фигурата й нямаше нищо общо с класическите линии на пищната Венера или на стройната Диана, но пък беше фигура на жена, в която можеше страшно бързо да се влюбиш, защото сякаш трогателно молеше за закрила, за нежност.

Обезобразеното ми лице беше в случая направо недопустимо, грубо, ужасно. Почесах се по брадата, защото се почувствах неловко.

— Аз съм ви виждала преди — каза тя, вглеждайки се в мен.

— Нека преминем на „ти“ — предложих. — Много ми е напрегнато да употребявам учтивата форма.

Тя се усмихна предпазливо:

— Да, разбира се, наричай ме Сулвай. А аз ще ти казвам… Чакай малко — как беше? Видар?

— Почти бих желал да е така.

— Да?

Очите й бяха тъмносини, толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Косата й се спускаше права и гладка като на момиче и обкръжаваше лицето й: нито руса, нито кафява, нито червена, а всичко това наедно. Бях съгласен с Юнас — дори и от голямо разстояние, всеки мъж би я забелязал.

— Името ми е Варг — поясних.

Тя не се засмя, а рече:

— Слушай, мисля, че това ще бъде трудно запознанство. Все още не мога да повярвам докрай на това, което ми казваш. Първо не вярвах, че си частен детектив, а сега — наистина ли се казваш…

Кимнах:

— Да. Казвам се Варг и съм частен детектив.

Тя бавно кимна и пак се усмихна.

— Добре. Вярвам ти. Вярвам ти, когато те гледам.

Лицето й беше приятно, но и то не отговаряше на класическия идеал за красота: малка уста, кръгли и румени бузи, трапчинки. Нос прав и тънък, брадичка твърда и силна. Ако не бяха косата и очите й, тя щеше да изглежда като всяка мила и приятна жена. Но очите издаваха топлосърдечност, а тази коса…

Погледнах косата й и тя каза:

— Сега е моментът да ме попиташ какъв всъщност е цветът на косата ми.

— Така ли мислиш? — усмихнах се аз.

— Всички го правят по някое време. Но най-вече в началото.

— А ти какво отговаряш?

— Ами че е неопределена, или казвам, че е кестеняво-руса, което често ги озадачава.