Докато смъртта ни раздели

В другата зала кметът продължаваше да говори с висок бергенски акцент, а гласът му варираше като звук на компютър. Дори и Конрад Фанебюст нямаше какво да спести от тона си, като каза:

— Има ли още нещо, Веум?

Вдигнах рамене.

— Не, засега не. Полицията ще се занимае с получаването на окончателните разяснения. Сега ще отидем там.

— Не искаш ли първо да хапнеш нещо?

За миг го изпуснах от поглед, поглеждайки към масата със закуските. Той получи необходимия му момент и заби със страшна сила острата вилица в стомаха ми.

Наведох се напред, свих се и хванах с две ръце заоблената й дръжка. Болката беше рязка и жестока. Загубих равновесие и паднах на колене. Усетих, че пръстите ми стават мокри, и когато погледнах надолу, видях, че по тях има кръв.

Стаята се завъртя около мен и последното нещо, което видях, преди да загубя съзнание, беше Конрад Фанебюст, завтекъл се към вратата на балкона, където кметът обикновено водеше гостите, за да им покаже изгледа към града. И аз видях това, което може би отдавна трябваше да разбера. Тежкото счупване на крака му, получено през войната, беше оставило следите си. Той куцаше съвсем явно с левия си крак.

Минувачите долу, край общината, разказваха по-късно, че приличал на голяма птица, когато скочил отгоре. А аз пролежах в болницата три седмици, преди да получа разрешение да се върна у дома.