Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Аз… не. Не, но…
— Всичко хубаво засега. Ще се видим на някое състезание за ветерани. Тренирай днес, но не кръстосвай пътищата си с моите, Люсне!
— Аз…
Не го изслушах. Сложих слушалката. Едва след това се сетих, че той сигурно би могъл да ми набави няколко бутилки акевит на безмитна цена. Но пък веднага реших, че не бих ги пил с наслада. Нито за миг.
Трябваше да проведа още един разговор по телефона. Много важен разговор.
Белите петна по небето ставаха все по-големи. Може би, преди да падне мрак, щяхме да имаме възможността да се полюбуваме на къс синя безбрежност.
Позвъних в рекламното бюро „Палас“ и помолих да ме свържат със Сулвай Мангер.
— Един момент — прозвуча уморено-рутинен глас.
Чаках. Погледнах часовника си. Под счупеното стъкло на циферблата стрелките отмерваха хода на времето. Току-що минаваше два часът. Слънцето се беше приближило с две деления по-близо до хоризонта, там горе зад сиво-белия облачен килим, и пълзеше по него като призрак на далечно лято, плах и виновен, загдето не смее да се покаже поне веднъж.
Гласът й прозвуча с лека уплаха, явно не беше разглезена от добри новини.
— Ало? На телефона Сулвай Мангер.
— Добър ден. Казвам се Веум. Варг Веум. Частен детектив съм и аз…
Тя ме прекъсна:
— Ако това е шега, то…
— Не, не, госпожо Мангер. Не е шега. Съжалявам наистина, ако звучи така, но…
— Извинете, но в момента съм поизнервена. Пък и никога досега не съм говорила с частен детектив.
— Не сте никакво изключение. Но по същество: ще бъде може би преувеличено да твърдя, че познавах Юнас, но ние станахме с него фактически доста близки вечерта, преди… И той… той ми разказа за вас по начин, който… Е, помислих си, че вие ще пожелаете да чуете какво ми каза той. А може би в замяна пък вие ще ми разкажете нещичко за него. Опитвам се да разбера онова, което се е случило. Което наистина се е случило.
— Така ли? Но аз мислех, че полицията… О, моля за момент.
Прекъснаха я. Чух гласа й да казва, но не в слушалката, а някому в стаята: „Не, не сега. Само за минута. Можеш ли да ми дадеш пет минути? Окей. Затвори вратата, бъди така добър.“
После отново се обади:
— Ало? Докъде бяхме стигнали? Вие искахте да говорите с мен, нали?
— С голямо удоволствие. Стига да не ви безпокоя. Аз, аз високо ценях Юнас, въпреки че не го познавах особено добре. Аз…
Тя пак ме прекъсна:
— Нека се изясним, Веум. Така се казвахте, нали?
— Да.
— Мъжът ми, разбира се, узна всичко за Юнас и за мен. Полицията е била така любезна да го осведоми. Е, това сигурно е било необходимо. Или с други думи, ако си въобразявате, че можете да цедите от мен пари, вие се заблуждавате. Не искам да ви обидя, но…
Сега беше мой ред да я прекъсна. Казах с възможно най-мек тон:
— Хората имат превратни представи за частните детективи, госпожо. Те гледат прекалено много американски криминални филми и ни мислят или за яки и широкоплещести самци с бутилка уиски в единия вътрешен джоб и блондинка в другия, или за дребни мръсни типове, които решат оредялата си коса на алаброс, носят вратовръзки с петна от яйчен жълтък и цицат пари от съгрешили съпруги. А всъщност… — Огледах кантората си. — Всъщност ние сме скромни посивели човечета в тесни, но уютни канцеларийки с куп неплатени сметки, които вече дори не ни правят гузни, и с календар, от който не ни дава сърце да откъснем страницата на февруари, макар месец март да е вече дошъл. Приличаме на инкасатори — заключих с въздишка и попитах: — Кога можем да се срещнем?
Тя отвърна замислено:
— Кажете ми, така ли говорите винаги?
— Само когато съм трезвен.
— Не знам впрочем дали ние имаме кой знае колко да…
— Не се плашете от начина ми на говорене, госпожо. Понякога не се владея. Какво да правя. Когато седя очи срещу очи с жена под шейсетте, аз съм като тринайсетгодишно момче, което е решило да се жени: безопасен като безкрака бълха.
— Горе на Йоврегате, зад църквата, има една малка сладкарница.
— Да, знам я. Знам точно къде е.
— Можем да се срещнем там в три и половина, ако ви устройва.
— Добре. Ще дойда.
— Но аз трябва да си бъда вкъщи не по-късно от четири и половина. Мъжът ми…
Не каза нищо повече, но разбрах, че ще й е трудно да поставя на изпитание толерантността на съпруга си.
— Всичко е наред. Довиждане.