Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Лежах напълно спокойно — от етажа над мен се чуваха приглушени гласове.
Откъм тротоара се носеха детски подвиквания, а от града — вечният тътен на автомобилното движение. Един кораб надуваше сирена някъде във фиорда, а горе някакъв реактивен самолет кръстосваше небето и сякаш разтърсваше въздуха.
Внимателно преместих главата си, за да мога да видя през прозореца покривите на къщите и облаците — сиво-бели, с лек светлокафяв оттенък, подобно на креп хартия. Главата ми сякаш бе изгнил портокал, настъпен от някого.
Вдигнах лявата си ръка и я размахах пред очите си. Ръката беше от олово, а часовникът бе спрял. Циферблатът му беше счупен. Вдигнах глава и се огледах за будилника. Полезрението ми се разби на парчета, а стаята взе да се наклонява. Отново потънах в леглото. Когато пак отворих очи, бе вече тъмно.
Въздухът в стаята беше тежък. Върху пода над главата ми се чуваха тежки стъпки. Някой изключи телевизора си и пак се върна обратно с тромавата си походка. Над света бе паднала нощ.
Седнах внимателно. Стаята около мен пак се завъртя, но аз си запазих зрителното поле непокътнато. Спуснах краката си на пода пред леглото и бавно се изправих. Успях да се задържа прав.
Отидох до прозореца, свалих райберите и го отворих. Той се удари в стената, а аз се наведох навън. Вечерният въздух ме обгърна: студена смес от пушек от комините, стари газове от занемели автомобили.
Стоях, подпрял лакти на перваза на прозореца, и само дишах, дишах. Дишах, значи съществувах. Но колко ли беше часът? И какъв ден?
Оставих прозореца отворен и се върнах в стаята. Будилникът показваше свое собствено време, защото никой не го бе навил. Стрелките сочеха три и петнайсет.
Отдих до телефона. Единственият номер, който се беше набил в главата ми, бе номерът на Беате. И на новия й мъж. Набрах го и чух далечния сигнал да отеква пет-шест пъти, преди един женски глас да отговори. Стори ми се така различен, че не можеше да бъде…
— Ало? Беате?
— Ало? Госпожа Виик не е вкъщи, за съжаление. На телефона е бавачката.
— А, добър ден. Тук е мъжът на госпожа Виик.
Недоумяваща тишина от другата страна.
— Искам да кажа, бившият мъж на госпожа Виик.
— Аха — изскърца оттатък нечовешкия и чужд глас на робот.
— Томас, синът ми, там ли е?
— Той спи.
— Добре. Извинявайте, че ви питам, но бихте ли ми казали… колко е часът?
— Часът? Десет и половина. — Почувствах студенината й дори през телефонната мрежа.
— А какъв ден е днес?
— Ден? — Дълга пауза. — Събота.
Нова пауза.
— Събота? Добре. Благодаря ви.
— О, няма защо. Лека вечер.
— Лека вечер.
Затворих слушалката. „Приятна събота, Варг — казах си високо. — Весела почивка.“
Отидох в кухнята, отрязах си три сухи филии от засъхналия тридневен хляб, намазах ги дебело с масло, а после с малко конфитюр. Пих мляко с вкуса на стар картон и погълнах двойна доза от таблетките, които бях купил в аптеката предишната вечер. „Да се пази от деца“, пишеше на шишенцето.
Легнах си отново. Спах тежко и без да сънувам, чак до късно в неделя.
Беше дълга неделя. Цялото тяло ме болеше. Лицето ми приличаше на реквизит от стар филм на ужасите, не бях в състояние да правя нищо смислено. Опитах се да се движа. Ходех напред-назад из стаята. Около един час се разхождах из стаята с бутилка акевит в ръка, за да ми прави компания. Не посмях да я отворя. Предстоеше ми напрегнат понеделник.
В един часа на обед телефонът иззвъня. Беше Беате, извънредно ядосана:
— Варг? Тук е Беате. Забранявам ти да звъниш на бавачката на детето, когато си пиян!
— Но аз…
— Ти напълно ме позориш. Достатъчно ми беше, докато бяхме женени, пък и без това едва издържам да живея в същия град, в който си и ти. Да не би да си въобразяваш, че Томас непрекъснато мисли за теб, за баща си — някакъв комичен частен детектив, който се обажда посред нощ и води пиянски разговор с бавачката му? Ако това се случи още един път, Варг, повече няма да ме чуеш, а ще говориш с адвоката ми. — И тя тресна слушалката.
— Ало? Ало? — виках аз, колкото да кажа нещо.
Можех да й се обадя пак и да й обясня ситуацията.
Но я познавах — щом е побесняла, това щеше да ми струва много сили. А бях доста уморен за такова напрежение.
Намерих една консерва с кюфтета в кафяв сос и една чушка, която бе започнала да изсъхва в хладилника. Разрязах чушката и си направих нещо като гарнитура. Нямах сили да си сваря картофи, а ядох сух хляб. Пийнах и глътка червено вино от една полупразна бутилка. Не посмях да пия повече, защото до вечерта нямаше да мога да се избавя от болки в главата.