Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Вдигнах глава, за да видя дали говори на мен.
Лицето му приличаше на каменна дялана плоча, широко и плоско. Разстоянието между очите му беше двайсет сантиметра. Носът беше широк като ютия. Той беше привикнал да говори с угарка от цигара в единия ъгъл на устата си и устата му се беше изкривила, та се разширяваше надясно.
Започнах да се чудя дали да не си ида вкъщи и да си легна. Можех и сам да си създам кошмари.
Той продължи:
— Трябва само да ги чуеш, когато седят на задната седалка и плямпат на откачения си език. За жени. Не разбирам нито дума, но това се улавя по тона, нали? Веднъж спрях автомобила, обърнах се назад и казах: „Дръжте лапичките си настрана от норвежките, това ви казвам аз. Имате си достатъчно босоноги, така е.“ Ще повярваш ли, че млъкнаха. Не казаха нищо, докато ги возих. И получих десет крони бакшиш! Какво ще кажеш, а?
Не казах нищо. Преглътнах.
— А и тук така са се префърцунили, че човек една цигара не може да изпуши, по дяволите!
Опитах предпазливо:
— Защо не излезеш навън да пушиш?
Той ме погледна:
— Видя ли муцуната на тази, дето ни отвори? Ако позвъниш само един път повече на звънеца на вратата, тя ще оскубе цялото ти достойнство, ще си го занесе вкъщи и ще го посади в саксия. Край!
Лекарят и чужденецът излязоха. Чужденецът беше насочен към клиника, за която щеше да му бъде определена дата. Лекарят се обърна към мен:
— Ти от кой трамвай си паднал?
— От сандвикския. Още преди двайсет години. Дяволски дълго се чака, докато човек влезе при вас.
— Но си между щастливците — каза лекарят.
А след двайсет минути:
— Окей. Е то ти рецепта. Вземи нещата, които съм ти предписал, иди си вкъщи и легни. Пази леглото два-три дни и спокойствие поне една седмица. Никакви бързи и резки движения, никаква възбуда. Ясно?
Никакви резки движения, никаква възбуда! Бях си избрал вредна професия.
— И още нещо — добави той. — Никакъв алкохол!
Преди да изляза, отново се погледнах в огледалото, за да видя дали там все още виси същата картина. Да, висеше си. Само стилът й леко се беше променил.
Напуснах поликлиниката, стиснал живота си в ръце. Животът е рецепта, подписана от неопитен лекар, даващ нощно дежурство, с почерк, който никой смъртен човек не може да разбере, а и въобще не е ставало дума, че трябва да го разбира. Аптекарят, както всички ние, също изпробва шансовете си. Ако рецептата е горе-долу разбираема — оживяваш. Ако получиш погрешно лекарство, ще имаш щастието да умреш.
40
Сънувах.
Една полякиня седеше, не се знае защо, пред бюрото ми. Лицето й беше разрязано чак до костите и скъсено, косата й бе тъмна, а очите изглеждаха неестествено големи и черни.
Оставаше и само час до отпътуването, но по някакъв начин ни бе известно, че се обичаме. Без да знаем, се бяхме превърнали в две души — близначки, които изведнъж се бяха слели, за да бъдат после отново откъснати една от друга. Не разбирах нито дума от това, което тя казваше.
„Говорите ли английски?“ — опитах аз, но тя поклати усмихнато глава. „Френски?“ Не, не, тя се смееше доверчиво. „Говорите ли немски?“ Не, не, не. Тя се заливаше в смях и говореше на полски със силни, ясни дифтонги и звуци, които образуваха изпъкнатина на шията й.
Изпратих я до автобуса. Беше голям и зелен туристически автобус, паркиран пред „Бристол“. Дори й бях написал писмо на норвежки, което й дадох. Разбрах, че иска да й дам адреса си, и намерих отнякъде парче смачкана хартия. Тя имаше молив, който едва пишеше. Върхът му бе съвсем тъп и аз почти издълбах името и адреса си върху късчето хартия. Беше отчаяна борба с времето. Тя вече трябваше да се качва в автобуса. И ние се целунахме. Устата й беше като влажно есенно листо, отронено от дърво и погалило лицето ти, преди да изчезне.
Когато се събудих, продължавах да се чудя как ще преведа писмата й от полски, дали познавам някого, който разбира този език, или трябва да си намеря речник и сам да се оправям.
Лежах в леглото върху завивката. Бях си събул обувките и съблякъл якето. Но ризата и панталоните си бяха на мен. Навън светлееше и нямах представа колко е часът. Нямах никаква представа как съм се добрал до тук. Трябваше да се напрегна, за да си припомня името. Ако някой ме беше попитал на колко години съм, щях да му отговоря — на седемнайсет.