Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Тя ми харесваше. Не беше младо момиче. Тънките бръчици около очите й издаваха, че е минала трийсетте. Пък и преживяванията от последните дни бяха оставили следите си: тъмните, синьо-сиви кръгове под очите й надали са били толкова забележими допреди една седмица, а двете напрегнати гънки в края на всяка от веждите сигурно въобще не бяха съществували преди седмица. А такива следи не се изтриват и когато мъката избледнее, впиват се здраво в теб до края на живота ти, до деня, в който и ти самият ще бъдеш заобиколен от тесен кръг опечалени.
Подех:
— Сулвай…
Тя бързо погледна нагоре и в гласа й се долови внезапна уплаха, когато каза:
— Да?
— Преди една седмица, миналия вторник… седяхме в „Брюгестуен“ заедно с Юнас и той…
Очите й заблестяха. По меките й устни премина конвулсия и те затрепериха. Тя ги стисна и бързо избърса очи с дясната си длан.
— А… Извинявай…
Дамата зад тезгяха се оттегли деликатно във вътрешната стаичка. Чухме проскърцването на табуретка и шумното прелистване на вестник.
Казах:
— Не искам да те измъчвам. Недей да мислиш така. С теб ще бъда прям: помолих те да се срещнем, защото искам да узная нещо повече за теб и Юнас. За да открия кой наистина го е убил. Аз самият не го познавах много добре. Срещали сме се един-единствен път, само тогава.
— Само тогава? — Тя ме погледна учудено.
— Да.
— Това е бил неговият последен ден. За това си мислех после. Опитах се да си спомня всичко, което бяхме правили, всичко, което си бяхме казали. Но не открих нищо особено, защото това беше един съвсем обикновен ден. Делник като всички други. И аз не знаех — ние не знаехме, че ще му е последен. Как бихме живели, Варг, ако трябваше да знаем или трябваше да изживяваме всеки ден така, сякаш е последен? — Тя ме погледна право в очите. — Ти би ли живял тогава по друг начин?
— Да. Да, мисля, че бих.
— Но никой никога не знае това предварително, преди да е станало фатално късно.
Тя прехапа устни.
— Аз… аз го обичах!
Почувствах се необикновено развълнуван.
— Слушай, Сулвай, аз… преди да си казала нещо повече, искам да знаеш, че можеш да разчиташ на мен, че аз…
Тя положи ръката си успокояващо върху моята за няколко секунди, стисна ме поривисто за китката и пак я отдръпна. Гласът й беше мек и топъл:
— Знам, Варг. Знам, че се казваш Варг и че си частен детектив и че аз мога да се осланям на теб: ти няма да злоупотребиш с това, което ще ти кажа. Виждам го по лицето, в очите ти. Мисля дори, че при други обстоятелства… бихме могли да станем приятели…
— Юнас ми разказа… — подех.
— Извинявай. Аз те прекъснах. Юнас ти е разказал…
— За теб. Той ми каза, че се доверява само на мен. Не знам защо. Беше пийнал, но…
— Идва един ден, Варг, в който всички тайни напират да излязат на бял свят. Ти носиш в себе си нещо, което знаеш само ти и нямаш кому да го разкажеш независимо от желанието, което изпитваш. Ала знаеш, чувстваш вътрешно, че не бива да го споделяш с когото и да е. И ето че срещаш някого, усещаш, че можеш да разкриеш тайната си. Няма значение каква е, дори да се отнася за любов, за незаконна любов. — Тя ме погледна замислено. — Аз мислех… Можеш да ми вярваш, че много мислех през тези дни, след онази сутрин, когато от полицията ми позвъниха, за да съобщят… че той е мъртъв. Мислех си за цялото време, откакто бяхме заедно, за тези най-щастливи години в живота ми, Варг. Наистина. Другите могат да го нарекат изневяра и както си искат, но никога дотогава не съм била толкова щастлива. От първото плахо влюбване до тази топлота, която съществуваше между нас, особено накрая. Спомням си началото, когато се влюбих в него, когато се опитвах да се овладея, казвайки си. „Ти имаш хубав брак, Сулвай, хубав брак!“ Но, господи, това бе все едно да се опитвам да спра локомотив. И едната мисъл биваше последвана от друга: бях ли наистина щастливо омъжена, след като можех да се влюбя в друг? Юнас казваше винаги, че чувството, което е изпитвал към мен, в никакъв случай не е било сексуално, или поне в началото, а по-скоро романтично. А за мен, за мен… — Тя понижи глас. Събра ръце и огъна пръсти. Златната й халка проблесна. Навън бе станало по-тъмно. Бръмчаха коли. Един жълт автобус спря на отсрещната страна на улицата. — Той беше първият, единственият, който ме накара да се чувствам като истинска жена. Напълно. — Сулвай направо шептеше. — Райдар, мъжът ми, изобщо не може да се сравнява…