Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
— Имам няколко въпроса към теб, Венке.
Тя очакваше да продължа, но в очите й не се четеше никакво очакване. Въобще въпросите ми не я интересуваха.
Това изведнъж ме накара да си помисля за нощите, които прекарва, за сънищата, които я мъчат. Несъмнено тежки и изтощителни, щом са я довели до такова състояние, до такава промяна от петък насам.
— За Рикард Люсне. Говорих с него. Между другото и за миналия вторник. Тогава, както ми разказа ти…
Държах я под очи. Не я изпусках от поглед. Но все още не забелязвах никаква реакция, нищо.
— Както и да е, но неговото описание на вечерта се… различава от твоето.
Погледът й напомняше поглед на препарирано животинче, на спяща кукла. Тя беше изпаднала в будния сън на Спящата красавица, но може би ако я целунех…
— Какво всъщност се случи, когато се върнахте вкъщи, Венке?
— Да се случи? Случило ли се е нещо? Аз ти разказах всичко.
— Да, но той твърди друго. Според него вие… вие сте лежали заедно, Венке. Ти и той — в леглото! Е?
Ръцете й не се събудиха за нов живот. Тя само ги отдръпна от моите и се опря на ръба на масата. После рече:
— Той лъже, Варг. И ако ти му вярваш, значи не си ми повече никакъв приятел.
Венке можеше да изкрещи тези думи, ала те прозвучаха така, сякаш ние бяхме женени от двайсет години и тя ми съобщаваше, че на обед ще ядем кюфтета от риба.
— Аз съм ти приятел, Венке! И ти знаеш това. Аз не му вярвам, щом ти твърдиш обратното. Но защо… защо ще ме лъже?
Тя леко сви рамене:
— Ами мъже.
Не исках да я питам повече. Тя надали щеше да ме лъже. Продължих по списъка си:
— Гюнар Воге?
Сега реагира. Затвори очи и силно разтърси глава. Когато пак ги отвори, погледът й се бе изяснил и тя сякаш се бе посъвзела.
— Да? Какво пък с него?
— Защо не ми каза, че си го познавала?
Запъна се.
— Не разбирам. Не виждам какво общо може да има… какво може да означава. А и въобще не бях се сещала за него, преди ти да…
— Някога сте били близки.
— Да, но боже мой, Варг, оттогава измина цяла вечност. Как може след толкова години да си мисля за човек, с когото съм прекарала няколко месеца преди толкова време.
— Но той те е обичал!
— Не знам нищо за това — отсече кратко Венке.
— Може би. Но не ти ли се струва странно, че той изведнъж се е появил там, в същия квартал, където си и ти, в блока до теб?
— Защо пък? Много хора се срещат отново по подобен начин. Събираш се с някаква компания и изведнъж се натъкваш на човек, когото не си виждал от десет години. Купуваш си билет за кино, а ето че на стола пред теб седи жена, с която преди двайсет години сте ходили заедно на училище.
— Но ти си се срещала с Гюнар Воге и си говорила с него.
— Да съм се срещала? Засякохме се няколко пъти на улицата и си разменихме по някоя дума. Нищо повече.
— Но някога…
— Гюнар и аз, да. Прекарахме два нелоши месеца от едно лято преди доста години. Още не бях срещнала Юнас, да, беше преди есента, когато се запознахме. И аз останах при Юнас. След него не съм поглеждала друг мъж. За мен съществуваше само той. Любовта е такава, нали?
— Слушал съм да ми го казват. Значи заради Юнас си скъсала с Воге?
— Да. Да, може би… Но това не означава…
— Какво не означава?
— Ти не смяташ… ти не си мислиш, че…
— Какво не трябва да смятам, какво не трябва да мисля?
— Ох, колко смешно е, Варг. Оттогава изминаха сто години и цялата тази история не може да има нищо общо със случилото се.
— Но ти не бива…
Усетих, че се изнервям. Гласът ми отекна рязко и аз веднага го понижих. Продължих по-тихо:
— Ти не бива да защищаваш други хора, Венке. Остави Гюнар Воге сам да се защищава, ако се наложи. Не му липсва ораторска дарба за това. Ние трябва да освободим теб, нали?
— Да, но…
Пелената пак затули очите й. Гласът й се обезцвети, отново стана вял, неутрален:
— Безнадеждно е, Варг. Ще ме осъдят. Ще ме затворят до края на живота ми и аз никога вече няма да видя Роар. Кой знае, може би така е по-добре. Дори и за мен. Юнас е мъртъв, а той вече ме беше наранил. Какво ще правя навън?
Наведох се към нея през масата:
— Имаш какво да правиш, Венке! Ти си млада, поврага! Ще започнеш живота си отначало. Можеш да срещнеш нови приятели, нов мъж. Нали не се влюбваме само в един човек за цял живот? Нали обичаме много хора — майки и дъщери, бащи и синове, съпруги и съпрузи, — любими, приятели. Ще срещнеш някой друг, ако не тази, то през идната година, ако не днес, то утре. Не бива да се предаваш. Разбираш ли?