Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
Валя около половин час. Мълниите започнаха да светят подобно на далечни SOS-сигнали от джобно фенерче. Гърмеше все по-слабо и по-слабо, докато най-сетне отгласите на бурята не достигнаха до мен като къркорене на нечий стомах в края на коридора. Дъждът утихна, загърнал с блестяща коприна покривите на къщите, дърветата, планинския склон и крайбрежния булевард. Блестяха и чадърите на хората, които започнаха да се измъкват от укритията си, бледолики, но с очи, грейнали като слънца. Животът можеше да продължи.
Прелистих набързо указателя и намерих номера на Рикард Люсне. Той се обади и аз казах:
— Люсне? Тук е Веум.
— Аха? Добър ден. Благодаря ти за компанията в петък.
Слушах гласа му и си го представях пред мен: вълк. С посивяла коса като козина, дебнещ зад бюрото си, със стоманеносилни крайници.
— Току-що разговарях с Венке — подех. — Тя не желае да ти предам поздрави от нея.
— Какво? Какво искаш да кажеш?
— Не беше особено въодушевена, че ти си ми разказал всичко.
— Ама ти каза ли й…
— Излъга ме, нали, Люсне? Не си спал с нея миналия вторник, а? Не си успял да стигнеш чак до там? Още един път е трябвало да си пасуваш.
Вслушвах се в тишината. Небето вече просветляваше. Беше спряло да вали.
— Какво ще кажеш, Люсне?
— Добре де. Може и да не съм спал с нея — проточи той бавно и след дълга пауза.
— Но защо ме излъга?
С удоволствие бих го гледал този момент, но нямах време да пропътувам разстоянието дотам само за да видя глупавия израз на лицето му, когато мънка:
— Нали знаеш как е, Веум… Ние мъжете…
— Тъй ли? Добре, я ми разкажи как е, да го чуя от човек, обиколил света и опознал жените.
— Чуй, Веум, не се опитвай да ме подиграваш. Знам кога съм извършил глупост. Понякога човек трябва да си слага катинар на устата.
— Не само понякога, а винаги. Но ти все още не си ми отговорил на въпроса.
— Добре, добре. Не съм спал с нея. Така беше. Но езикът често ни прави шеги, нали? И бездруго споделих с тебе прекалено много. За всичките си жени. И за това колко пленен бях от нея, от Венке. Как тогава да ти призная своето първо голямо поражение? Просто това ми бе невъзможно, Веум. Не можех… аз съм мъж и не мога да се тюхкам, че някоя ми се е опънала с „не“.
— Значи тя те отхвърли?
— Да, каза „не“. Просто и направо: „не“. Попитах я дали мога да вляза и да остана с нея. А тя: „Не. И дума да не става, Рикард. Не!“ Отидох си вкъщи и легнах да спя сам.
— И ти беше много трудно да ми признаеш това?
— Да, трудно ми беше, Веум.
— Както и за другото, което не ми разказа?
— Другото?
— За сина си. За единствения ти син — Юхан. Да го наречем Юхан Педершен, по прякор Джокер. Синът ти от една жена на име Хилдур Педершен, синът, комуто си помагал през всичките години от раждането му досега, ала от разстояние, винаги от разстояние. Защо не ми поразказа за него, Люсне?
— Аз… аз… Не разбирам какво общо има това с всичко останало. Аз… един мъж може да запази някои свои тайни за себе си, нали? Нима няма това право?
— Дотогава, докато не започне да прикрива един убиец, да.
— Един убиец? Но това е смешно, Веум. Да не би да смяташ, че Юхан може да е… че той има нещо общо с…
— Не, Люсне. Не го мисля. Знам, че Юхан няма нищо общо с убийството. Но то трябва да се разследва и укритото пречи за намирането на истината. Ако въобще има такава…
— Веум! — Гласът му беше станал сипкав. — Аз имам… пари, Веум. Мога да платя. Стига само, стига само да не намесваш името ми, да не даваш гласност, та хората да разберат за Юхан. Аз мога…
— Но какво толкова лошо има в едно извънбрачно дете, Люсне? Особено в наше време.
— Не става дума за това. Но мнозина ще твърдят, ще разпространяват, че аз съм го измамил. Че аз съм го докарал до положението да е тъй изпаднал.
— Хората ще говорят. И може би с основание.
— Но чуй ме, не знам кой ти плаща, ала не вярвам, че Венке ти е дала пари. Готов съм да ти платя, да ти дам моя дял от хонорара ти, Веум. За да й помогнеш. Стига да…
Погледнах нагоре към тавана. Още никой не се беше досетил да пробие там дупка, та жълтиците да ми падат направо на главата. Досега кой ли не ми обеща пари, а по някаква причина те все не стигаха до мен. Дали не ги бавят нещо по пощата?
— Вече ми е платено, Люсне — казах. — Нямаш ли още някоя тайна, която да ми довериш, преди да прекратим разговора?