Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Собственикът на лъка лежеше в отъпкана трева на завет под стар дънер на няколко мили от най-близкия път. Очите му бяха затворени в безметежен сън, по бялата му брада имаше червени петна, а в скута му лежеше празна стомна за вино. До него клечеше овчарско куче, крайно отегчено, проскубано и с тъжни очи: гледаше Рева без никаква тревога, само кривна любопитно глава, когато тя се приближи пълзешком да измъкне внимателно лъка от ръцете на пияния. Колчанът беше затиснат под гърба му, затова Рева го остави. Стрели се правеха по-лесно от лъкове.
Отдалечила се бе на двайсетина крачки, когато спря и се вгледа в резбата по лъка. Беше дори по-изящна, отколкото ѝ се бе сторило в началото. В горния край дъгата се преливаше в изправен на задните си крака елен с наведени за битка рога, а в долния вълкът клечеше с оголени зъби. Направата беше майсторска, а дърворезбата прецизна и изящна, истински шедьовър, което показваше, че се е сдобила с много скъпо оръжие.
„Мечът е всичко — беше ѝ казал жрецът. — Отецът ще прости всички грехове, извършени, за да бъде намерен.“
Рева въздъхна, върна се по стъпките си, остави лъка в ръцете на пияния и седна. След малко овчарското куче се приближи до нея, душеше и скимтеше за остатъците от заека, който Рева бе уловила с примка предния ден. Тя му даде парченце и кучето излая доволно, при което старецът се събуди с вик.
— Кво! — Стисна лъка си и посегна тромаво за стрела. — Кво искаш ма, фусто недна!
Не успя да извади стрела от колчана, отказа се и вместо това посегна към малкия нож, втъкнат в ботуша му. А после трескавият му поглед изведнъж се укроти, понеже се спря на златната монета в ръката на Рева.
— Хубав лък имаш — каза тя.
Стрелата се заби с остър звук в дървото и потъна дълбоко. Беше тренировъчна стрела, права, дълга един метър клонка от един повален ясен, със заострен край, без желязно острие и без оперение, и въпреки това Рева беше уцелила мишената от двайсет крачки.
Старецът твърдеше, че е пастир, макар да нямаше стадо. Лъкът му бил спомен от отдавна забравена кампания срещу кумбраелците, когато той бил недорасло хлапе, но хората на лорда дошли да го вземат войник, нищо че бедната му майчица си изплакала очите. Рева не повярва на историята му. Лъкът беше прекрасно оръжие, но направата му не беше кумбраелска. Реши, че пастирът или го е откраднал, или го е спечелил на комар. Така или иначе, старецът нямаше търпение да се махне с новопридобитото си богатство и не навлезе в подробности относно произхода на оръжието — тръгна с нестабилна крачка през поляната, на която нямаше нито една овца, стиснал стомната в ръка и следван от тъжното си куче.
Рева пътуваше вече от две седмици, странеше от пътищата и нощуваше сред дърветата, изхранваше се с лов, но основно гладуваше и следваше упорито копитото на Елена на юг. Пияният овчар беше първият човек, когото срещаше от дни, и нищо чудно — толкова далече от пътищата беше малко вероятно да налети на пътници или бандити, макар че си отваряше очите на четири за хора от втория вид.
Същата вечер отстреля с новия си лък една блатна кокошка, оскуба я, наниза я на шиш, опече я и я изяде още преди слънцето да е залязло. Знаеше, че времето с Ал Сорна я е направило по-слаба: свикнала бе да си ляга с пълен стомах и това я правеше роб на глада. Всяка вечер отправяше благодарствени молитви към Отеца, задето я е отървал от лъжите на Мрачния меч, и молеше прошка за греховете си.
След като се нахрани, извади ножа и стисна кичур от порасналата си коса. Това се беше превърнало в нещо като ритуал — всяка вечер вадеше ножа, решена да отреже косата си, но решимостта ѝ неизменно повяхваше, допреше ли острието до курвенските къдрици. Така и не отряза нищо. Казваше си, че дългата коса е отлична маскировка, защото азраелските жени не носят косите си подрязани късо, а тя още беше далече от Кумбраел. Това нямаше нищо общо със суетата, нито с думите на Алорнис, че косата ѝ блестяла на слънцето.
„Лъжкиня.“ Гласът на жреца я последва в съня, след като Рева прибра ножа в канията и се уви с наметалото си. „Безбожна, грешна лъжкиня…“
След още седмица на хоризонта се появиха Сивите чукари, назъбено, захлупено от сини мъгли очертание. Тук гората беше по-гъста, покриваше почти изцяло подножията на планинската верига, които ставаха все по-стръмни колкото по̀ на юг стигаше Рева. Дивечът беше оскъден, плячката ѝ се сведе до една самотна яребица и един не твърде млад заек, който не успя да избяга от стрелата ѝ. След още две нощи Рева прецени, че ѝ остава половин ден път до планината. Не знаеше къде точно се намира Високата твърд, но дните, когато на кумбраелците е било забранено дори да я споменават, отдавна бяха отминали благодарение на бащиното ѝ мъченичество. Рева знаеше за едно селце при реката, която се явяваше границата с Азраел. Жрецът беше споменал, че поклонниците намирали съдействие там, и бе подчертал, че всички Синове на Верния меч трябва да изминат разстоянието до Високата твърд, за да почетат най-благословения слуга на Отеца.