Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Рева откри бистър вир под малък водопад, съблече се и се изкъпа, изпра дрехите си, просна ги да съхнат и се изтегна на една плоска скала под слънцето, загледана в бавното великолепие на облаците. Както обикновено, мислите ѝ се насочиха към Ал Сорна и неговите уроци, към Алорнис и нейните рисунки, дори към пияния поет и неговите ужасни песни. Знаеше, че това е грешно и нередно, че е признак на слабост, и след това винаги молеше Отеца за прошка, но въпреки това всеки ден позволяваше на мислите си да се отклонят в тази посока, за кратко, в очакване коварният гласец да ѝ нашепне съблазните си: „Още не е късно. Върни се, поеми на север. Качи се на кораб до Пределите. Те ще се радват да те видят…“
Наказа се с поредната изтощителна тренировка: размахваше меча все по-бързо, докато коленете ѝ не се подгънаха от умора. По здрач събра малко папрат за постеля и легна да спи. Пропусна ритуала с подстригването, макар косата ѝ да бе пораснала толкова, че ѝ влизаше в очите и наистина се нуждаеше от подкъсяване.
Събудиха я викове. Рева се претърколи светкавично, като изтегли в движение меча си и заоглежда тъмната гора за врагове. Нищо не се виждаше… „Чакай.“
Носът ѝ улови миризмата преди очите ѝ да реагират, дим по лекия вятър, после и жълт проблясък на огън сред дърветата. И пак онзи писък, пронизителен, изпълнен с болка… вик на жена.
„Разбойници — реши тя и се надигна. — Не е моя грижа.“
Още писъци, накъсани от неразбираеми молби, после всичко внезапно секна, заместено от ужасна тишина.
Рева се сети за разбойниците, които беше убила при Рансмил, за Кела, онзи, който го правеше с трупове, и за другите, чиято смърт не бе нарушила съня ѝ ни най-малко.
Прибра меча в канията да скрие блясъка на стоманата, нарами колчана, взе лъка и тръгна напред. Движеше се, както я беше учил Ал Сорна, когато ходеха на лов — вдигаш стъпала само колкото да се отделят от земята, вървиш приведен и с малки крачки. Трептящият конус на огъня ставаше все по-голям, пламъците се издигаха високо от струпани в центъра на полянка клони, тъмни силуети се движеха наоколо, глас ревна свирепо, фанатично.
На трийсетина стъпки от огъня Рева се просна по корем на земята и продължи пълзешком, с лъка в лявата ръка. След броени секунди картинката стана по-ясна и я накара да спре. Едър мъж стоеше с гръб към огъня и оглеждаше бдително гората. Носеше меч в ножница на гърба и арбалет в сгъвката на ръката си, запънат и зареден. Часовой. Прекалено дисциплиниран и добре въоръжен за обикновен разбойник.
Рева се примъкна още няколко стъпки по-близо, бавно и внимателно, пръстите ѝ опипваха терена за вейки и сухи листа. Вече различаваше цвета на наметалото му — черно. „Четвъртият орден.“
Гласът ставаше все по-ясен, говорещият се появи в полезрението ѝ — мършав мъж с жълтеникаво лице, също облечен в черно, жестикулираше към нещо вляво от себе си и се пенеше на висок глас:
— … като Отричащи живеете, като Отричащи ще умрете, душите ви ще потънат в забвение, не ще намерят пристан при Покойните, лъжата, която ви носи нещастие в този живот, ще ви донесе безконечна самота в Отвъдното…
Рева изчака пазачът да погледне наляво, после се надигна да види към какво са насочени жестовете и думите на говорещия.
Бяха четирима, вързани и със запушени усти, мъж и жена, плюс момиче на десетина години и едро момче пет-шест години по-голямо. Двама облечени в черно братя стояха зад тях с извадени мечове. Момчето се противеше най-енергично, дърпаше се трескаво да разхлаби въжетата, впили се в ръцете му и стегнати около кол, набит в земята между лактите и гърба му. Парче дърво беше натикано в устата му и стегнато с връв. Слюнка течеше по брадичката му, ярост гореше в очите му, но не беше насочена към пенещия се брат, а към огъня зад него.
Рева се вгледа в пламъците и различи в огъня по-тъмен силует, силует със смътно човешки очертания, усети и миризмата на печено месо.