Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Лъжливата малеса иска да унищожи духа на лонаките, иска боговете да извърнат погледа си от нас, да ни оставят без истории за огньовете ни и без смъртни песни. Сега иска мир с вас, а после сигурно ще поиска мир и със сеорда. И какво ще остане от нас тогава? Ще чоплим земята, както го правите вие? Ще превърнем жените си в робини като вас? Ще се трудим в услуга на мъртвите като вас? — С все същия равен тон, фанатични слова, изречени без намек за страст.
Лирна кимна към изгърбения силует на Алтурк, неясен и самотен в мъглата.
— Знаеш ли защо го спасих?
— Мерим хер са слаби. Сърцето ти е меко, виждаш дълг, където дълг няма. Той следваше думата на лъжливата малеса, значи нищо не му дължиш.
Лирна поклати глава, вперила изпитателно поглед в лицето на момичето.
— Не, спасих го, защото разбрах, че ти искаш да умре. Защо?
Нищо, дори най-слаба искрица на тревога или фалш не мина по лицето на момичето.
— Той преследва сентарите — отвърна то. — Защо да не искам смъртта му?
„Тук няма да открия доказателство“ — реши Лирна. Момичето беше странно, да, умопомрачено дори, но това по никакъв начин не доказваше теорията на Давока. Лирна се надигна да се върне при големия огън.
— Чух нещо странно за меримхерските жени — каза Кирал.
— Какво?
За пръв път лицето на девойката се оживи, устните ѝ се извиха злобно.
— Традицията им забранявала да лягат с мъж, преди да се венчаят. А след това не им се полагал друг съпруг. Вярно ли е?
Лирна кимна.
— Но ти, кралице, не си венчана. — Измери Лирна с поглед. Поглед, който не принадлежеше на девойка, била тя лонаки, или не. — Никога не си познала мъж.
Лирна замълча; стоеше и гледаше момичето. Изражението му беше насмешливо, дори подигравателно.
— Предлагам ти сделка, кралице — каза Кирал. — Ще отговоря честно на всички твои въпроси срещу възможността да вкуся от неопетнената прасковка между краката ти.
„Това ли е? — запита се Лирна. — Това ли е доказателството, което търся от толкова време?“
— Какво си ти? — попита тя.
Смехът на момичето утихна и то се облегна отново на скалата с предишното отегчено изражение.
— Аз съм Кирал от клана Черна река и истинската малеса на лонаките.
Отклони поглед и се втренчи в огъня, неподвижна и безразлична, с празно лице.
Лирна се върна при огъня и седна до Давока. Лонакската жена избягваше да я погледне в очите.
— Не мога да я убия, Лиърна — каза тя след малко с нотка на извинение.
Лирна я потупа по ръката и се приготви за лягане.
— Знам.
След още два дни най-сетне видяха Планината, дома на малесата. Намираше се в малка долина, сгушена между два високи върха, и представляваше кръгъл каменен конус с широка основа и остър като игла връх, издигащ се на триста и повече стъпки. Цялата конструкция сякаш трептеше под слънчевите лъчи, но когато наближиха, Лирна видя, че стените на конуса са надупчени от тераси и прозорци, изсечени нагъсто в камъка. Повърхността носеше белезите на множество епохи и стихии, а архитектурата беше толкова странна, сякаш зданието е било пренесено от далечна чужда земя, която не е имала никакъв допир със съвременната цивилизация.
— Лонаките ли са построили това?
Давока поклати глава.
— Чакала ни в края на Голямото изпитание. Доказателство, че боговете не били отвърнали поглед от лонаките. Защото кой друг би могъл да издигне такова чудо, такъв дар?
Влязоха през тунел, чиито стени се извиваха изящно в арка над главите им. Нямаше пазачи при входа на тунела и те поеха безпрепятствено към вътрешността на Планината. След стотина стъпки тунелът ги изведе в широк вътрешен двор, обточен от галерии, които се къпеха в светлината на слънцето, лееща се през множество кръгли прозорци. Жени ги чакаха в двора, някои въоръжени и облечени като Давока, други с по-семпли одежди — роби в черно или сиво. Имаше млади и стари, всякакви, но нито една не изглеждаше смутена от появата им, единствено Кирал привлече някой и друг бдителен поглед от страна на жените с оръжия.
— Виждам, че пътуването е било интересно — каза една от тях, ниска жена с плоско лице, която се приближи да поеме юздите на Давока. — Нямам търпение да чуя разказа ти край огъня.
— Много има за разказване, повярвай ми. — Давока се смъкна от кончето си и се усмихна широко на жената с плоското лице. — Трябват ни стаи, Нестал.
— Вече са готови. — Нестал плъзна поглед по групата им и спря очи на Лирна. — Кралице — каза тя на езика на Кралството и кимна вместо поклон. — Малесата помоли да ви заведем при нея веднага щом пристигнете. — Обърна се към Кирал и изражението ѝ стана сурово. — Заедно с тази.