Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Лирна бе сметнала, че покоите на малесата са на някой от високите етажи, но Давока я поведе към стълбище в центъра на двора, което се спускаше в спирала под земята.
— Не! — сопна се Давока, когато Смолен и двамата братя понечиха да ги последват. — Останете тук. Мъже не се допускат.
Смолен изглеждаше готов да възрази, затова Лирна вдигна ръка.
— Съмнявам се, че мечът ви ще ми е от полза тук, лорд-маршале. Изчакайте ме.
Той се поклони и отстъпи назад, изпънал снага, лоялен гвардейски офицер от глава до пети, макар и без броня или друга следа от предишните си такъми, ако не се брояха мечът и ботушите, които бе успял да опази, пък било то и без обичайния им огледален блясък. За пръв път от дни на Лирна ѝ хрумна, че и собственият ѝ вид може би търпи критика. Нямаше ги вече копринените рокли и елегантните наметки, облечена беше в кожа и здрави ботуши, ожулени и прашни от пътя. Ако не беше цветът на косата ѝ, като нищо можеха да я сбъркат с лонаки.
— Моля те, сестро! — извика някой на лонакски.
Лирна се обърна и видя Давока да дърпа Кирал на каишка. Кирал беше запънала крака в земята, а безучастните ѝ доскоро черти бяха така разкривени от страх, че почти сякаш носеше маска.
— Моля те — молеше тя с хриплив, ужасѐн глас. — Моля те, ако някога си ме смятала за своя сестра, убий ме! Не ме води при нея!
Продължи да се моли и да се дърпа дори след като Давока я хвана здраво и я повлече надолу по стълбите; молбите ѝ се извисиха в жални писъци и потънаха в сенките. „Не от смъртта се бои — помисли си Лирна. — Долу я чака нещо по-лошо.“
Приглади с ръце прашните си дрехи и ги последва.
3.
Рева
Тича. Тича, докато дробовете ѝ не пламнаха и краката ѝ не се сковаха. Далече от пътя, далече от него, далече от лъжите, през високата трева и сред дърветата. Тича, докато не се свлече от изтощение. Мечът и наметалото ѝ пречеха да се надигне, но накрая все пак успя. Огледа се трескаво за някакви ориентири, сърцето ѝ се блъскаше в гърдите от умора и паника. „Той ще ме намери, ще ме настигне, ще ме накара да слушам лъжите му…“
Хукна отново, но само след няколко крачки се спъна в един щръкнал корен. Строполи се на ръце и колене, плачеше и хълцаше. „Ако наистина е съществувал някога, сегашните му следовници твърдят, че те мрази заради онова, което си… Пратили са те да търсиш нещо, което не може да бъде намерено, с надеждата че аз ще те убия… Прясна-прясна мъченица…“
— ЛЪЖИ! — Гласът ѝ отекна сред дърветата гневен, нечовешки. Уви, дърветата мълчаха, само вятърът разклащаше клоните им.
Рева седна и вдигна лице към небето, дишаше с широко отворена уста. Вече знаеше, че Ал Сорна не я преследва — ако беше тръгнал след нея, отдавна щеше да я е настигнал, а ето че тя седеше тук сама. Спомни си отчаянието в гласа му, когато викаше след нея, нотката на поражение… „Пренебрегвам гласа на песента си, която настоява да те пусна.“
„Следвай песента си, Мрачен меч — помисли си тя. — Аз ще си създам своя.“ Прокара трепереща ръка през косата си. През своята твърде дълга, твърде курвенска, твърде азраелска коса. „Мръсна, гнусна грешница…“
„Жрецът! Жрецът ще има отговори на тези лъжи.“ Щеше да се върне при него, той щеше да ѝ каже истината и Световният отец щеше да я благослови отново с любовта си; щеше да докаже, че не е мразена, да докаже, че се е отървала от греха си, да докаже, че е достойна за свещената му мисия… Че е достойна да носи бащиния си меч.
Мечът! Идеята да се върне при жреца без него и да му иска отговори за лъжите на Мрачния меч беше нелепа. Но ако имаше меча, щеше да види на лицето му истината, от която се нуждаеше. Мечът беше истината.
Отвори очи и видя звездите, откри Елена. Предното му копито винаги сочеше почти право на юг, към Кумбраел, Сивите чукари… и Високата твърд. Може би мечът още беше там, лежеше забравен в някое кьоше на господарската зала и я чакаше. А ако не беше там, едва ли щеше да го намери някога.
Мисълта прекоси ума ѝ, докато се надигаше, бърз предателски шепот в главата ѝ. „Върни се. Ще те посрещнат с отворени обятия.“
— С лъжи! — изсъска в отговор тя.
„С любов. Някога показвал ли ти е любов жрецът?“
— Не ми пука за неговата любов, нито за тяхната. Нужна ми е единствено любовта на Отеца.
Изправи се, изтупа дрехите си и тръгна на юг.
Лъкът беше направен от планински бряст, много светъл на цвят, в средата дъгата беше гладка и излъскана от употреба, от двете страни — красиво резбована, в единия край завършваше с фигурка на елен, в другия — на вълк. Не приличаше на лъка, който Ал Сорна ѝ беше направил от ясен и който Рена беше зарязала, когато избяга от него. Този беше по-дълъг и по-дебел, несъмнено с по-голям обсег и сила на изстрела.