Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
Снори сви рамене.
— Казват, че всички пари са мръсни, по един или друг начин. Тоя Джак може и да е бил прав. Ние самите ще го разберем съвсем скоро, нали отиваме към Флоренция.
— Хммм. — Реших да прикрия факта, че не отивам по-нататък от Вермилиън, с неопределен звук.
— Всичките пари на Империята се стичат към Флоренция, престояват известно време в хранилището на един или друг флорентински банкер, а после изтичат отново. Никога не съм проумявал защо, но ако парите са мръсни, значи Флоренция трябва да е най-мръсното кътче от Разделената империя.
Замислих се дали да не образовам Снори в тънкостите на банковото дело, но после осъзнах, че нямам представа какви са те, макар да бях прекарал цяла една ужасна година като студент в Математа в Хамада — още едно мъчение, стоварено на принцовете на Червения предел от безжалостната дърта вещица, която твърдеше, че ни е баба.
И така, продължихме нататък. На троловете може да не им липсваха данците с техните факли, на мен данците също не ми липсваха особено, но повече ми харесваше, като виждах накъде вървя. Кара даде орикалкума на Снори, за да не си изпочупим глезените, но дори в неговите ръце светлината не впечатляваше много мрака и пустите пространства около нас.
След много мили вървене през гористите възвишения, покрай села с лаещи кучета и живи плетове и надолу през лабиринта от долини, накрая спряхме в предутринната дрезгавина, за да се настаним в една самотна долчинка.
Отидох при Кара да си побъбрим дружески, но за мое удивление тя май още ми се сърдеше — врътна се към мен толкова рязко, че направих крачка назад.
— Какво направи на Хакон? — попита тя. Просто ей така, без никакви встъпления или увъртания. Крайно смущаващо.
— Аз ли? — Опитах да вложа в тона си наранена невинност.
— Ти! Разбрах, че ти си му казал къде съм.
— А ти не искаше ли да знае? — Този път в думите ми може би се прокрадна мъничко горчивина.
Щеше да е по-добре, ако бях отстъпил две крачки назад. Изплющяването на дланта ѝ по бузата ми накара десетина трола да засъскат в нощта, вдигнали ноктестите си ръце за удар.
— Ох. — Докоснах с пръсти изтръпналото си лице и усетих вкус на кръв.
Благоразумието е по-добрата страна на… нещо си. Както и да е, оттеглих се извън обсега ѝ и разстлах одеялата си в другия край на лагера, като мърморех нещо за законите против вещици, които ще прокарам, щом стана крал. Изпънах се върху тях и вперих ядно очи в небето, като дори не отделих секунда да се зарадвам, че не вали. Лежах с медния вкус на кръв в устата си и си мислех, че ще мине дълго време, докато сънят дойде. Но грешах. Той ме завладя за броени мигове.
Сънят ме повлече надолу и продължих да падам, без никакъв признак за дъно. Падах през тъканта на въображението към празните пространства, които всички ние пазим в себе си. На самия ръб на някаква по-голяма пустота успях да се уловя за нещо — за идеята, че нещо ужасно ме чака в края на това безкрайно падане и все още мога да се спася от него. Вкопчих се в тази идея, увиснах на нея на една ръка. А после си спомних иглата, иглата на Кара, забита през дланта ми, и блестящата по нея кръв. Спомних си вкуса ѝ, когато бяха допрели иглата до езика ми, и заклинанието на вьолвата ме обгърна, онзи вкус изпълни отново устата ми. Болката от старата рана прониза пак дланта ми, прясна като в момента, когато я бях усетил за първи път, и аз с отчаян вик се изпуснах и полетях надолу в спомените — и този път те бяха моите собствени.
— Ще накараме Фюела да намаже порязаното с някакъв мехлем — казва женски глас, гласът на майка ми.
Усещам вкус на кръв. Моята кръв. Устата още ме боли от удара с глава на Мартус. Мартус хич не ме жали заради възрастта ми, когато си играем на битки. Единайсетгодишен, той с радост би смазал от бой мен или който и да било друг седемгодишен и би обявил това за велика победа. Средният ми брат, Дарин, е само на девет, но е малко по-милостив и просто ме надвива или ме използва за отклоняване на вниманието, докато се прокрадва към батко ни.