Светлината, която не виждаме
- Автор: Доер Антъни
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542816522
- Переводчик: Пламен Кирилов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Светлината, която не виждаме». Краткое содержание книги:
Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.
Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.
…„Лумналото море е студен на пипане. Сто тридесет и три карата, почти съвършен. С размера на гълъбово яйце и формата на сълза. Според някои бил вълшебен, според други около него се случвали странни и злокобни събития. Този, у когото е камъкът, щял да живее вечно…
Рецидив
В края на юни 1942 година, за пръв път от разболяваното на мадам Мари-Лор не я открива сутринта в кухнята. Да е отишла на пазар? Мари-Лор почуква на вратата й и изчаква сто удара на сърцето си. Отваря задния вход и я повиква, в случай че е на улицата. Великолепна юнска утрин. Гълъби и котки. Зловещ смях от един съседски прозорец.
— Мадам?
Пулсът й се ускорява. Тя отново почуква на вратата на мадам Манек.
— Мадам?
Първото, което чува, когато се престрашава да влезе в стаята, е хъркането. Като че ли някакъв уморен прилив размърдва камъни в дробовете на старицата. Откъм леглото се носи кисел дъх на урина и пот. Ръцете й намират лицето на мадам; бузата на възрастната жена е така гореща, че Мари-Лор дърпа пръстите си като опарена. Хуква нагоре по стълбите, викайки „Чичо! Чичо!“, цялата къща пламти в съзнанието й, покривът се превръща в дим, пламъци гризат стените.
Етиен кляка с пукащите си колене до мадам, после притичва до телефона и казва нещо. Връща се, пак тичешком, до леглото й. В следващия час кухнята се изпълва с жени — мадам Рюел, мадам Фонтиньо, мадам Ебрар. На първия етаж няма къде да се разминеш и Мари-Лор тръгва да се качва и слиза по стълбището — нагоре-надолу, нагоре-надолу… сякаш се движи по конуса на огромна раковина. Лекарят идва и си отива, от време на време някоя жена слага кокалестата си ръка на рамото на Мари-Лор и точно в два следобед, при биенето на църковните камбани, лекарят се връща с един мъж, който вони на мръсотия и люцерна, казва „добър ден“, вдига мадам Манек, изнася я на улицата, мята я като чувал с овес на една конска талига, подковите на конете зачаткват и се отдалечават, лекарят събира чаршафите от леглото и Мари-Лор открива Етиен, хлипащ в ъгъла на кухнята: „Мадам почина, мадам почина.“
Шест
8 август 1944 г.
Някой в къщата
Присъствие, дъх. Мари-Лор насочва всичките си сетива към входа, три етажа по-долу. Портичката въздъхва и се затваря, след нея хлопва и входната врата.
В главата й баща й разсъждава: „Портичката се затвори преди вратата, а не след нея. Което значи, че който и да е, не излиза, а влиза. И е в къщата.“
Косъмчета по тила й настръхват.
„Етиен знае, че ако влезе, ще задейства звънчето. Значи щеше да ти е подвикнал досега.“
Тежки обувки във фоайето. Хрущящи под тях парченца от чинии.
„Не е Етиен.“
Паниката е неописуема. Тя се опитва да се успокои, да си представи как в гръдния й кош спокойно се полюшва пламъчето на свещ… да мисли за някой охлюв, уютно свит в лабиринта на черупката си… но сърцето й блъска лудо, по гърба й притичват вълни от страх и тя изведнъж си задава въпроса дали някой зрящ във фоайето може, поглеждайки нагоре през извивките на стълбището, да види до третия етаж. Спомня си какво каза прачичо й — че има опасност от грабители — и въздухът закипява от призрачни сенки и шумове, а тя си представя как се промъква край банята, влиза в оплетената от паяжини стая за шиене на третия етаж и се хвърля от прозореца.
Груби обувки в коридора. Хлъзгането на подритната по пода чиния.
Пожарникар, съсед, някой прегладнял немски войник?
„Ако беше спасител, щеше да вика, да търси оцелели, chérie. Хайде, мърдай. Крий се някъде.“
Стъпките отиват към стаята на мадам Манек. Забавят се; сигурно е тъмно. Дали не е вече вечер?
Четири… пет… шест… милион удара на сърцето й. Има бастунчето си, палтото на Етиен, двете консерви, ножа, тухлата. Къщичката в джоба на роклята си. Камъка в нея. Водата във ваната в края на коридора.
„Давай, тръгвай.“
Тенджера или тиган, сигурно паднал от куката си по време на бомбардировките, се търкулва по плочките на кухнята. Онзи излиза оттам. Връща се във фоайето.
„Стани, миличка. Хайде, ставай!“
Тя се изправя. С дясната си ръка намира парапета. Онзи е в началото на стълбището. Тя за малко не изпищява. Но забелязва — когато той слага крак на първото стъпало, — че вървежът е неритмичен. Крачка — почивка — втора, крачка — почивка — втора. Чувала е тази походка. Куцането на немски старши сержант със смразяващи хрипове.
„Давай!“
Пролазва нагоре безшумно като котка. Добре, че не е с обувките си. Сърцето й блъска така, че сигурно го чува и сержантът под нея.
Вече е на четвъртия етаж. Всяка стъпка е като полъх. Петия. Спира под полилея на шестия етаж и се опитва да долови нещо.
Чува как немецът изкачва още три-четири стъпала и спира да си поеме въздух; кратка астматична пауза. Тръгва пак. Едно дървено стъпало се оплаква от тежестта му; изписква като настъпено животинче.