![Брегът на светулките [calibre 1.39.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/1/2/9/bregt-na-svetulkite-calibre-1-39-0-download.jpg)
Брегът на светулките [calibre 1.39.0]
- Автор: Райс Луанн
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Брегът на светулките [calibre 1.39.0]». Краткое содержание книги:
Скай се загледа в пейзажа. Зеленото и златистото преливаха едно в друго. Тя познаваше изобразеното място — блатата на Блек Хол с фара Уикланд, светещ в далечината. Когато гледаше картините на баща си, тя знаеше, че на тях е нарисувано нещо, уловено за миг. Облаците щяха да се разпръснат или пък слънцето щеше да се скрие и всичко щеше да се промени.
— Беше прекрасен художник — отбеляза Клий.
— Невероятен — кимна Скай.
— Ти си наследила неговия талант.
— Благодаря.
— Спомняш си онова, което ти казахме вчера, нали? — попита Клий и кимна с глава към чашата в ръката й.
— Може би малка част от него — отвърна тя и отпи от водата.
— Можеш да създадеш прекрасни скулптури, ако не си…
Скай се усмихна. Беше благодарна на сестра си, че й спести края на изречението. Ако беше Каролайн, щеше да каже «мъртва» или «пияна».
— Знам — въздъхна тя.
На отсрещната стена висяха портретите на сестрите. Хю беше нарисувал всяка една от тях след лов. Погледът й се спря върху Каролайн, прегърнала мъртвата лисица. Зимните тонове бяха студени и сини. Снегът беше дълбок, потокът бе скован в лед. Главата на лисицата висеше безжизнено, а от муцуната й се процеждаше струйка кръв.
— Клий, виж!
Докато гледаше портрета на Каролайн, Скай забеляза нещо, което толкова години не беше подозирала, че съществува: баща й беше нарисувал сълза. Може да беше и сянка, но под точно определен ъгъл тази дребна капчица определено изобразяваше сълза.
— Винаги ли е била там? — попита учудено Скай.
— Да — кимна Клий.
— Сигурна ли си?
— Напълно. Дълго време съм се чудила защо на лицето на Каролайн има сълза, а на моето и твоето — не.
Винаги, когато гледаше този портрет, я обземаше тъга, но за пръв път виждаше сълзата. Дали Каролайн наистина беше плакала в деня, в който беше убила лисицата? Дали баща й не беше усещал, че ходенето на лов ще доведе до трагедии и ще разбие неговото семейство, вместо да го спаси? А може би Каролайн беше предчувствала всичко това?
— Обикновено татко не се поддаваше на сантименталности, когато рисуваше. Предпочиташе да остави всичко на въображението на хората. Сигурно сълзите на Каролайн дълбоко са го развълнували, след като е нарисувал една от тях.
— Тя носи цялата тежест на плещите си, Скай — тихо каза Клий и Скай се почувства два пъти по-виновна при тези думи. — Татко просто е нарисувал онова, което е видял.
* * *
Джо Конър излезе от водата и застана неподвижно за минута, за да се отцеди неопреновият му костюм. Беше му студено, но в същото време се чувстваше пречистен. Не беше усетил как беше настъпила нощта — беше увлечен в работата си около потъналия кораб. Падналата мъгла беше обгърнала «Метеор». Чу звукът на сирена. Огледа се за Сам, но не го видя на палубата.
Операцията беше приключила за деня. Компресорът беше изключен. Гмуркачите събличаха водолазните си костюми й се отправяха към трапезарията за вечеря. Джо беше доволен. Имаха основание да празнуват — днес бяха открили основната част от съкровището.
Сандъците бяха заровени под пластове тиня и пясък. Предполагаше, че теглото на откритата находка е около двеста и двайсет тона. Били са разположени в задната част на «Камбрия», когато корабът е започнал да потъва. След като дни наред внимателно си бяха проправяли път през изпочупените и прогнили дъски и купищата камъни, най-сетне тази сутрин Дан беше попаднал на първия сандък. Това си беше чист късмет.
Джо го придружаваше. Двамата се бяха гмурнали, подминавайки костите на Елизабет Рандъл, и мислите на Джо веднага се бяха насочили към Клариса, към камеята и към Каролайн. Наложи се да си припомни, че контролирането на чувствата е важно условие за нормално дишане под вода.
Дан му сигнализира с фенерчето си и Джо го последва. Озоваха се в нещо, напомнящо дяволска пещера, оформена сред останките от потъналия плавателен съд. Вътре върху ситния пясък се виждаше сандък.
Беше направен от тъмно дърво, обковано с бронз, и беше преобърнат на една страна. Двете му заключалки бяха отворени и част от златото се беше разсипало. Водолазите започнаха да разравят наоколо — както във вътрешността, така и вън от «пещерата», за да видят дали има други сандъци.
— Какво мислиш, капитане? — прекъсна мислите му Дан, който току-що беше излязъл от водата.
— Денят беше вълнуващ. Ти свърши чудесна работа.
— Благодаря — усмихна се Дан. Взе бутилка бира от близката масичка и жадно отпи. От камбуза се чуваше весела глъчка — екипажът празнуваше.
— Да си виждал Сам? — попита Джо.
— Долу е. Вечеря.