Английският шпионин [bg]

— Очевидно си загубил ума си — каза Келър.

— Случва се на мъртвите хора? — Габриел взе снимката, на която Розанов вървеше по една калдъръмена уличка в Копенхаген. — Може би той няма да дойде. Може би неговите началници в СВР са решили да го оставят в сянка за известно време. Може би той ще помоли стария си приятел Реза да прескочи до Москва за една нощ с водка и момичета.

— След това ние също ще се отбием в Москва и ще го убием там.

— Не — отвърна Алон, като поклати бавно глава. Те нямаше да ходят в Москва. За тях Москва беше забранен град. Те бяха извадили късмет, че оцеляха при последното си посещение. Нямаше да се връщат там за отплата.

В един часа преговарящите направиха почивка за обяд. Сутрешното заседание бе особено непродуктивно, тъй като двете страни все още бяха в паника заради липсващия радиоактивен материал на Габриел. Реза Назари се измъкна от своята делегация колкото да се обади на Яков Росман в хотел „Интерконтинентал“. След това Яков звънна на Келър в тайната квартира и повтори съобщението:

— Пълно мълчание от страна на Москва. Нито дума от Алексей.

Дотогава вече наближаваше два часът. Небето беше ниско и оловносиво, рехави снежинки прелитаха край прозорците на тайната квартира. Освен за провеждането на разпита на Назари, Алон не бе напускал стаите, в които пребиваваше, стоейки там, скрит от погледите, защитен от спомените, спотайващи се пред вратата му. Келър бе този, който му предложи да се разходи. Той помогна на Габриел да облече палтото си, уви един шал около врата му и нахлупи шапка ниско на челото му. След това му даде пистолет „Глок“ 45-и калибър — оръжие с поразяваща мощ.

— Какво да правя с него?

— Застреляй всеки руснак, който те помоли да го упътиш за някъде.

— А ако се натъкна на иранец?

— Тръгвай — каза Кристофър.

Когато Алон излезе от сградата, снегът се бе усилил и се сипеше отвесно, а тротоарите приличаха на напудрени със захар виенски сладкиши. Той вървя безразсъдно няколко минути, без да си прави труда да провери дали не го следят. Виена отдавна се бе надсмяла на неговия занаят. Габриел обичаше красотата ѝ и ненавиждаше историята ѝ. Той ѝ завиждаше и я съжаляваше.

Тайната квартира се намираше във Втори район54 на Виена. Преди войната той бил толкова гъстонаселен с евреи, че виенчани насмешливо го наричали Мацезинзел, или остров Маца55. Алон прекоси Рингщрасе, напускайки за първи път Леополдщат, и спря пред кафе „Централ“, където някога се бе натъкнал на мъж на име Ерих Радек — бивш офицер от СС, на когото Адолф Айхман бе наредил да унищожи доказателствата за холокоста. След това измина краткото разстояние до внушителната стара къща на Радек, от която екип от агенти на Службата бе измъкнал военния престъпник и го бе повел на първия етап от едно дълго пътешествие, което щеше да завърши в израелска затворническа килия. Габриел стоя сам пред портата, докато раменете му побеляха от снега. Отвън къщата бе олющена и напукана и пердетата, които висяха на немитите прозорци, изглеждаха овехтели. Явно никой не искаше да живее в дома на убиеца. Алон си помисли, че може би в крайна сметка имаше надежда за тях.