Среднощният диамант [bg]

Том продължи да върви, докато стигна до една маса, където трима маскирани мъже играеха карти. Всичките моментално вдигнаха погледи.

— Господа — обяви той. — Позволете ми да ви представя ангела, за когото ви разказах онази нощ, жената ангел, която се втурна храбро в битка, защитавайки ме от няколко от разбойниците на Абърнети. Един от мъжете се изкиска:

— Още не мога да повярвам, че си имал нужда от помощ.

— Нямаше да имам нужда от никаква помощ, ако някой ми беше казал, че Абърнети още е ядосан заради онова произшествие миналата седмица. — Том погледна многозначително друг мъж, мършав и изпит, в раирана риза, който изглеждаше много млад.

— Не бях чул нищо, шефе! Честно — извика мъжът. — И ме познавате. Вечно се ослушвам.

Том се усмихна, но в гласа му се долавяше напрегната нотка:

— Е, от сега нататък се ослушвай и с двете уши.

Един от мъжете, с бръсната глава и сребърна халка на ухото, се изправи и се ръкува с мен:

— Аз съм Илайджа. Онези, дето им помогнахте, бяха жена ми и детето. Ако ти потрябва нещо, само кажи.

Въпреки грубата му външност долових истинско вълнение в гласа му.

— Радвам се, че помогнах — казах.

— От континента ли сте, госпожице? — Въпросът беше зададен от мъжа в раираната риза. — Скарсия?

— Лейди — поправи го Том. — Човек винаги трябва да се обръща към един ангел в женски образ с „лейди“. А всеки, който разбира поне малко, знае, че тя е от Белсия, не от Скарсия. Андерс е от Скарсия. Тя да ти звучи като него? — Погледът на Том се завъртя към мен. — Но в някакъв момент наистина трябва да се спрем на име, с което да те наричаме.

— Можете да ме наричате както искате — казах, — стига да можем да помогнем на онези хора.

— Нашият ангел е истинско олицетворение на деловитостта. — Том кимна на Илайджа и на младия мъж. — Вие двамата идвате с нас в затвора. Питърсън, върви да намериш Андерс и се погрижи нещата с онзи товар да минат по план. — На мен Том каза: — Това всъщност не е нещо, за чието изпълнение се иска гениален ум. Даже не е нужно да идваш с нас, ако не искаш.

Старата тръпка от времето, когато помагах на Лонзо и на баща си, премина през тялото ми, но не знаех точно какво иска Том:

— Какво ще искате да правя?

— Да дадеш на няколко души да се разберат. Да размахаш сабя. — Той огледа обстойно талията ми. — Имаш ли изобщо такава? Или само това жалко подобие на нож?

Отметнах пелерината си назад и си спомних, че трябваше да си придавам дързост независимо колко ме смущаваше онзи нож.

— По-добре е от нищо.

— Може да се спори по въпроса. Питърсън, помогни на дамата, ако обичаш.

Питърсън свали кожена ножница от колана си и ми я подаде, без да възрази. Прокарах пръсти по дървената ръкохватка, украсена с бронз и кост, и измъкнах късо хладно оръжие. Правото му стоманено острие беше към осемнайсет сантиметра дълго и имаше толкова остър връх, че вероятно можеше да среже стария ми нож наполовина. Повече от кама, по-малко от сабя. Не се бях упражнявала с подобно оръжие от години и никога — с нещо толкова хубаво. Дъхът ми секна, като го видях, и му се възхищавах още няколко мига, преди да го пъхна обратно в ножницата.