Среднощният диамант [bg]

— Тогава се появяваме ние — каза Том весело. — Бремето на раздаването на правосъдие пада върху нас.

— Нещо ми подсказва, че вашето правосъдие е избирателно. И доходоносно.

— На една градска стража щяха да й плащат. Защо не и на нас?

Спряхме на около четвърт миля от затвора, където Малкия Том — младият, кльощав мъж — беше избързал преди нас, за да разузнае положението. Понеже той също се казваше Том, определението „малкия“ ги разграничаваше. Не ми беше ясно дали допълнението бе хрумнало на Том, или на другите мъже.

— Дженкс беше прав — каза Малкия Том, като се върна при нас, подтичвайки. — Повече са от обикновено. Шестима.

— Шестима ли? — рече Том сприхаво. — Обеща ми четирима, Дженкс.

— Не съм ти обещал нищо. Казах, че вероятно охраната ще е двойна.

Малкия Том добави:

— От милицията са. Не войници.

— Е, и това е нещо — каза Том. — Сега. Разкажи ни всичко друго, което си видял.

Пет минути по-късно имахме план и всички тръгнахме към затвора, придържайки се встрани от главния път. Една лампа близо до входната врата ни показа онова, което ни беше нужно. Сградата бе правоъгълна, гола и груба, без прозорци. Двама души стояха на пост отпред, а във всеки ъгъл стоеше по един пазач.

Разгърнахме се в позициите, които Том ни беше определил, и нетърпеливото очакване запращя като електричество из тялото ми, докато се отправях към тъмен, обрасъл с дървета участък заедно с Илайджа. Никога не бях влизала в планиран сблъсък. Обикновено те просто ми се случваха. Стисках камата толкова здраво, че трябваше постоянно да я намествам, за да не ми се схванат пръстите.

Акцията започна с изстрел. Беше Малкия Том, който стреля близо до един от пазачите в задната част на сградата. Том беше дал много ясно да се разбере, че искаше да избегне всякакви убийства тази нощ.

— Милицията е много снизходителна към нас — бе обяснил. — И искам положението да си остане така.

Беше ни предупредил също и че понеже милицията е така непоследователно обучена, членовете й вероятно ще реагират безразсъдно. При пукота от пистолетния изстрел всички пазачи хукнаха натам, откъдето беше дошъл звукът — всички освен един. Той остана на поста си до входната врата. Илайджа, който беше с мен, изруга. Бяхме се надявали, че всички пазачи ще затичат към задната част на сградата, където ни чакаха другите ни трима съучастници.

— Нищо друго не ни остава — каза Илайджа. — Да вървим. Стойте зад мен, приведени ей там. Вие сте по-малката мишена — той ще се цели в мен, но е по-добре, ако все пак не се пречкате.

Мъжът от милицията, който стоеше на вратата, ни видя да идваме и вдигна мускета си. Стреля по Илайджа, както предполагахме, че ще стане, но не улучи. Беше стрелял по-бързо, отколкото трябваше с подобно оръжие. От още няколко стъпки щеше да е по-точен. С Илайджа се хвърлихме върху него, преди да успее да презареди. Илайджа го събори на земята и го задържа притиснат там. Пазачът крещеше мръсотии, докато връзвах ръцете и китките му, и ми се прииска да бяхме донесли както въжета, така и парцали за запушване на устата. Точно докато приключвах, видях вратата да се отваря зад Илайджа.