Смъртта на светлината [bg]

— Гарс?

— Надявам се — моля се — да изтръгне жар-камъните от гривната си и да се върне на Висок Кавалаан. Ще бъде опозорен, сам, ще носи мъртво желязо. Не е лека съдба, т’Лариен. Аз съм го опозорил, и Айрънджейд. Съжалявам за болката му, но се надявам да стане така. Защото има и друга възможност.

— Друга?

— Би могъл да тръгне срещу нас. Той не може да напусне Ворлорн, докато не дойде кораб. Това ще е доста време. Не знам какво ще направи.

— Разбира се, че няма да се присъедини към Брайт. Те са негови врагове, а ти си неговият тейн и Гуен е неговата кро-бетейн. Може да иска да убие мен, не се съмнявам в това, но…

— Гарс е повече кавалар от мен, т’Лариен. Винаги е бил. А сега — повече от всякога, тъй като аз не съм никакъв кавалар след това, което направих. Старите обичаи изискват тейн на човека, не някой друг, да донесе смъртта на нарушител на дуела. Обичай, който могат да спазят само много силните. Връзката на желязото и огъня е твърде силна за повечето, тъй че ги оставят да скърбят. Но Гарс Янацек е много силен мъж, по-силен от мен в много отношения. Не знам. Не знам.

— А ако тръгне след нас?

Вайкъри заговори спокойно.

— Няма да вдигна оръжие срещу Гарс. Той е моят тейн, все едно дали аз съм неговият, или не, а вече го нараних достатъчно лошо, провалих го, посрамих го.

Носеше болезнен белег през повечето от зрелия си живот заради мен. Веднъж, когато и двамата бяхме по-млади, един по-стар се обиди на негова шега и обяви дуел. Формата беше единичен изстрел и се бихме в тейн, и в своята не толкова безгранична мъдрост убедих Гарс, че ще си спечелим повече чест, ако стреляме във въздуха. Направихме го, за наше съжаление. Другите решиха да дадат на Гарс урок по хумор. За мой срам аз останах непокътнат, докато той беше обезобразен заради глупостта ми.

— Въпреки това никога не ме упрекна. Първия път, когато бях с него след дуела, докато все още се възстановяваше от раните, ми каза: „Ти беше прав, Джаантъни, те наистина се целиха във въздуха. Жалко, че не улучиха“. — Вайкъри се засмя, но Дърк го погледна и видя, че очите му са пълни със сълзи, а устата присвита. Не заплака обаче: сякаш с някакво огромно усилие на волята задържа сълзите да не закапят.

Джаан се обърна рязко, влезе вътре и остави Дърк сам на терасата с вятъра и белия, загърнат в здрач град, и музиката на Ламия-Байлис. Някъде в далечината изпънатите бели ръце се надигнаха да задържат пълзящата наоколо горска пустош. Дърк ги гледаше замислено, докато прехвърляше в ума си думите на Вайкъри.

След няколко минути каваларът се върна, със сухи очи и безизразно лице.