Детето на нощта [bg]

- Много. Те никак не харесват елфи.

- Твоя си работа. Но сега се знаем и ще те наглеждам, ако съм наоколо - посочи той очите си и кимна. - А ти внимавай...

Ренерей му се поклони сдържано, но с уважение.

- Вече съм ти задължена. Да те питам още нещо... - колко от тях са в града?

- Черните криле ли? - Той вдигна рамене. - Трийсет-чети- рийсет. Но до залез отдавна ще са далеч.

- Надявам се. - Тя пак срещна погледа му. - Аз съм Ренерей.

- Доницк - представи се докерът. - Всеки ден съм на кейовете.

- Аз пък все плавам - подсмихна се елфидата. - Вече се зна­ем. И една молба - видиш ли Гарваните, ела на „Океански бряст“.

Не изчака отговора му. Знаеше, че Доницк ще изпълни мол­бата ѝ, ако срещне Гарваните или чуе нещо за тях. Докерите мо­жеха да бъдат полезни съюзници, стига да знаеш как да гово­риш с тях. Този път Ренерей не се стремеше да набави припаси на по-ниска цена, а се уповаваше на тяхната сила и зорки очи.

Продължи обиколката на пристанището - искаше да огледа кому принадлежат другите акостирали океански кораби и го­тови ли са за плаване. И трите бяха дълги над сто стъпки. Над единия видя флага на укротилия се барон Понтоа, другите бя­ха елфически, пристигнали от Калеюс.

Не забеляза нищо обезпокоително в товаренето и разтовар­ването. Не откри признаци, че може да качат Черни криле на борда. Усмихна се. Това вече нямаше значение. Графът беше свестен човек, макар да прекаляваше понякога в надзора над всичко случващо се в неговия град. Не би допуснал повторно Ловците на вещери в Арлън.

Доницк щеше да пусне мълвата по кейовете и в Соления квартал с претъпканите от къщурки и складове улици, затова Ренерей се запъти право към пазара на Площада на столетие­то. Там се продаваше всичко, освен най-скъпите стоки, и тя очакваше да чуе между сергиите, ако прославени бойци като Гарваните са дошли в града.

Трудно сдържаше вълнението си, докато обикаляше гъмжа­щия от хора площад, намина едва ли не във всяка страннопри­емница и гостилница. Дали не се надяваше, че ей така ще влезе и ще зърне Гарваните насядали около маса?

Знаеше си, че ще ги познае веднага, без да ги е виждала нито веднъж. Делеше почти цялото си време между Херенденет и морето, но бе чувала какви ли не легенди за тях. Огромният мъжага с бръсната глава, наричан Незнайния воин. Брадатият Дензър с неизменната черна роба и лула. Чернокосият самоу­верен елф Илкар. Плещестият могъщ варварин Хирад. Ами ако с тях е и Троун Вълка?

Само че нямаше и помен от Гарваните. Не се учуди, но и не успя да потисне разочарованието. От единствената мисловна връзка на Ериан с Дензър знаеше, че е най-вероятно да прис­тигнат по-късно вечерта.

Ренерей не пропусна да спомене кого търси пред онези, на които се доверяваше да не дърдорят излишно. Накрая реши да се върне на пристанището.

Недалеч от Рибния пазар градски страж на кон ѝ заповяда да се отдръпне. След него вървяха мнозина войници на Арлън от двете страни на други ездачи. Ренерей веднага се сля с леко раздразнената от пречката тълпа, долепила се до стените от две­те страни на улицата. Гледаше как извеждат Черните криле на­горе по хълма на север. Вероятно щяха да ги изгонят извън вла­денията на графа. Взираше се във всяко лице, търсеше мъчи­телите на Трюун и преглъщаше напиращите проклятия. Оста­ви на множеството да ги изпрати с подигравки и се отдаде на омразата си към тези мъже, към татуираните черни рози и кри­ле на шиите им, на безмерното презрение към всичко, в което те вярваха. Трюун щеше да носи до края на дните си белезите. Докато имаше жив Ловец на вещери, над маговете навсякъде по света щеше да виси заплахата от безмилостна разправа зара­ди „престъплението“ да притежават магическата дарба.