Нови римски разкази [bg]

- Да, но той повярва, колкото да мине времето... и, колкото да мине времето, някой от тези дни, понеже е ревнив, ще ти разбие муцунката.

Тя се разсмя.

- И от кого да ревнува?

- Откъде да знам.

- Ако е умен - изгледа ме тя, - би трябвало да ревнува от теб, защото ти ми харесваш, а той не.

Бяхме сами на дигата, зад боровата горичка; оттам до реката имаше гъста тръстика. Прегърнах я и се опитах да я целуна, но тя направи движение да се отдръпне и аз видях върху лицето и уплашеното изражение на дете. „Та тя няма още осемнайсет“, спомних си аз и си дадох сметка, че е само една хлапачка без нищо сериозно. Веднага отстъпих с думите:

- Зарежи... така е по-добре.

- У-у, страх те е от Пиерото - подвикна предизвикателно тя.

- Зарежи!

- Да, зарежи - повтори заплашителен глас.

Беше Пиерото, появил се неизвестно откъде със зачервено, пламнало лице. Бавно рекох:

- Шантав ли си, или се правиш?

Той:

- Да, остави я... ако не...

Вече беше вдигнал юмрук, но аз го изпреварих, хванах го за китката и му извих ръката зад гърба. Тогава той като бик се освободи с оттласкване и се нахвърли срещу мен, ала не си прецени силата, подхлъзна се от дигата и падна във водата, точно където пътеката се стесняваше и един храст скриваше реката. Оринджа, виждайки го да потъва във водата до средата на гърдите, започна да се смее, да се смее и после избяга. Аз се наведох, опрях се о едно дърво и издърпах Пиерото, който мучеше:

- Това няма да свърши така.

И наистина, със стъпването на пътеката, както беше кален до шия, се опита да се нахвърли отново върху мен. Този път го спрях - просто го хванах за двете ръце и му казах кротко:

- Пиерото, защо ми се сърдиш? Уверявам те, Оринджа нито я виждам, нито я чувам.

По тона ми той разбра, че съм искрен и за мое голямо смайване започна да плаче, като заекваше през сълзи:

- Ама вие не знаете какъв е бил и какъв е моят живот... какво съм преживял и сега какво понасям, вие не го знаете...

Накратко, оставих го да оплаква живота си и се върнах в селото.

На следващата сутрин времето беше хубаво: небето - ясно, облаците - изчезнали, оставяйки хоризонта розов, морето - огледало, синьо и бяло, прозрачни вълнички се откъсваха на крачка от брега и умираха на пясъка без пяна и без шум; въздухът - нежен, ароматен, с по някоя бяла пеперуда, пърхаща над дюните сред редките храсти и растения. Слънцето блестеше, без да пари. Пролетен ден, да му се радваш спокойно, без ревност, макар и на работа. Но на Пиерото цялата тази красота не му се отразяваше, от една миля разстояние се виждаше, че е по-бесен от всякога. И Марио сякаш му имаше зъб все поради същата причина, защото беше влюбен в Оринджа, но не искаше да я ухажва заради жена си.