Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- Господин Пешети, идвам при вас по тъжен повод: загубих брат си, който, така да се каже, беше моето второ аз. Съвсем неочаквано, вчера вечерта, първи януари 1956 година, бедният ми брат издъхна. Ееех, добре започва годината.
Вярно, изрече всичко това с малко странен тон, но аз не обърнах внимание: мъката, знаете, се проявява по много различни начини. Направих опечалена физиономия, защото участието в болката на клиента е преди всичко изискване за добър бизнес. Той извади от джоба си карирана носна кърпа, издуха си носа и после продължи: погребението щяло да се състои на следващата сутрин и има нужда от две коли - за него и за семейството на покойника. За жалост - отговорих му - имам само една кола, но добавих, че в моята лимузина биха се събрали и осем души; на погребение не е неприятно хората да седят попритиснати един до друг; близостта уталожва част от болката. Той поклати глава:
- Да, право казвате: близостта уталожва малко болката. Значи, разбрахме се, наемам лимузината. Утре сутринта в девет на Пиаца Кампители, бъдете точен, моля ви. Но ще наема колата и за тази сутрин. Имам да свърша много работи около погребението, а с такси ще изхарча двойно повече.
Понеже по случайност същата сутрин колата беше свободна, му предложих да я карам аз. Речено-сторено: изкарах колата, затворих гаража, той седна до мен, погледна списъка и ми съобщи първия адрес: на цветар на Виа Помпео Маньо, в Прати.
Известно време мълчахме. Изведнъж, сякаш в отговор на мой незададен въпрос, той се обади:
- Да, беше моето второ аз, така е. Бяхме наистина неразделни, по-точно той никога не се отделяше от мен, налагаше се от време на време да го подсещам да ме остави за малко сам. Знаете, и братята стават досадни, ако са прекадено прилепчиви. Той, в добавка, имаше някои доста лоши недостатъци, та близостта му, да си остане между нас сега, когато го няма вече, понякога не беше приятна.
Останах изненадан и почти против себе си попитах:
- Какви недостатъци?
Въздъхна и отговори:
- Ее, доста. Бедният ми брат беше кръчмар, механата се намира близо до Пиаца Кампители. Онова, което се говори по адрес на кръчмарите, за него бе напълно вярно.
Сега вече се забавлявах. Помислих си: „Ето накрая един откровен човек: обикновено покойниците всичките са добри, почтени, светци. Този поне се придържа към истината.”
Попитах предпазливо:
- И кои са недостатъците на кръчмарите?
Последва още една въздишка:
- Е, обичайните: кръщават виното с вода, сервират едно вместо друго, например магарешко месо вместо млада юница, закръглят сметката на клиент, който е с момиче и плаща, без да гледа, от страх да не изглежда зле... някоя и друга котка ще да е сготвил. С една дума, всички трикове на занаята, разбира се, непочтени... А брат ми, за жалост, не беше честен, напротив, беше тарикат, много отворен. Съветвах го да внимава много, но той не ме слушаше, мислеше само да трупа. Защо ти е да трупаш, го питах често, трупаш, трупаш, после идва мадам смърт с косата и за кого си трупал? За наследниците.
- Тоест, за вас - рекох.
А той спокойно:
- Ами да, за мен.
Настоях, за да го подразня:
- Ее, тези недостатъци са присъщи на занаята, кой е предпазен от тях? Но в живота сигурно е бил добър човек.
Той вдигна очи към небето с присмех:
- Добър човек? Така да бъде. Кръчмарските недостатъци бяха най-малкото. Най-лоши бяха онези, мъжките.
- Какво говорите?
- Точно така. Например жените. Няма да повярвате, не остана слугиня или миячка, на която да не е досаждал дотам, че се налагаше да ги сменя постоянно, защото не искаха да работят при него. Жена му, бедната, тя си знае, изплака си сълзите. Повтарях му: „Защо, бе, ти, баща на семейство, възрастен човек, ходиш да се излагаш с двайсетгодишни чистачки и нарочно слизаш в избата, за да останеш насаме с тях, или се възползваш, когато жена ти сервира на клиентите, и тичаш в кухнята да им пускаш ръка? Не те ли е срам?“ Напразни усилия, все едно говорех на стената. Да, това са големи недостатъци и вероятно затова са простими. Най-лошите му недостатъци бяха малките.
- Че какви?
Лицето му се сгърчи от отвращение и досада.
- Абе, знам ли, всички дребнави нещица, лъжи, пресметливост, фалш, завист, егоизъм, залегнали в дъното на душата като хлебарки в клоака. У него имаше доста такива трески за дялане, бедния ми брат.
Пристигнахме на Виа Помпео Маньо при цветаря. Той каза, че отива да поръча венците,
слезе и потъна в магазина. Зачаках и се зачетох в илюстрования вестник. Мина четвърт час.