Нови римски разкази [bg]

През пролетта отидох да работя на село, северно от Фреджене27. Зъболекар от Рим, любител на морето и самотата, искаше да си построи близо до малката река Ароне бунгало на плажа. Мястото беше съвсем пусто: море, пясък и храсти, докъдето поглед стига. Зад дюните се криеше рибарско село, на вид като Абисиния: колиби с почернели сламени покриви, стобори, пране, нахвърляно по храстите да съхне; пространството между колибите гъмжеше от боклуци и ръждиви консервени кутии и сред тези отпадъци тук няколко мътещи патици, там процесия от гъски или някоя овца, покрита с мръсна нестригана вълна, кално прасе, както и безброй котки и кучета, все грозни и бездомни. В една от онези колиби живееше Марконе, едър мъж с грубо лице, плешива глава и очила - приличаше на професор, но всъщност беше каруцар и с каруцата си караше материалите за строежа на къщурката; с него бяха жена му и седемнайсетгодишната му дъщеря Оринджа.

Оринджа имаше навика да се облича като мъж: носеше работнически комбинезон, защото, както сама обясняваше, беше по-удобно. Тя непрекъснато ходеше с колело от селото до Фреджене и обратно. А според мен знаеше, че има гъвкаво силно тяло и искаше да го показва, било то само на гъските и котките в селото.

Момичето имаше къдрава черна коса, очи като въглени, блестящи, бледо лице с широко носле и дебели устни: приличаше на негърка, само дето кожата и беше бяла. Не бе за вярване, но Оринджа никога не беше ходила в Рим и едва-едва познаваше Фреджене. Беше обаче кокетка, по-голяма от римлянките. Изглежда, жените някои неща ги носят в кръвта си и ще ги знаят дори и на необитаем остров. На строежа на бунгалото работехме трима: аз бях най-старият - на трийсет години, Марио беше младеж, но с жена и две деца в Рим, и Пиерото, общ работник, най-младият от тримата. Оринджа беше намерила начин да хвърли стръвта и на тримата. Сутрин идваше при бунгалото, сядаше с разкрачени крака върху купчина туф и докато ние се движехме напред-назад, носехме материал и работехме, тя ни говореше. Какво казваше? Нищо. Кокетничеше, а онова, което казваше, беше като котешко мяукане през любовния период, само че нейното мяукане беше различно, искам да кажа, имаше различен начин на говорене за всеки от нас. С мен се държеше като равна с равен и ми доверяваше мнението си за другите двама. Марио го поднасяше, че е женен и иска да бъде верен на жена си. С Пиерото играеше най-опасната игра: опитваше се да го накара да ревнува.

Пиерото също беше от Макарезе, яко мускулесто момче, по-розов от прасенце, но с грубо лице, почти като на луд: руси коси, изникнали от средата на челото, сини очи, винаги пламтящи от гняв, жестока уста. Бесен по природа, Пиерото, изглежда, виждаше нещата, както никой друг, съвсем като луд. Понякога се хващах, че разсъждавам така: „Ако сега, по някакво чудо, можех да се вмъкна в мозъка на Пиерото и да изпитам онова, което изпитва той, но да продължавам да бъда себе си, какво бих изпитал? Естествено, странни неща, всички против мен и аз против всички, навсякъде хора, които ме мразят, и заговори, и камора, и предателство.“