Нови римски разкази [bg]

Стигнахме до Пантеона, спряхме в малка уличка пред прашна витрина с бронзови надгробни венци и други украси: погребалната агенция. Той слезе, влезе в агенцията и остана там четвърт час. Накрая се върна с доволен вид:

- Сега отиваме при каменоделеца, на Виа Лабикана, за паметника. И знаете ли какво ще ви кажа? При мисълта, че утре истинска погребална карета с два живи коня ще го отнесе окончателно, гърдите ми се разширяват. Дишам, да, честна дума, дишам свободно. Напоследък съвсем не можех да го понасям. Оо, смъртта е велика метла. От утре без него, нова година, нов живот, в първите дни на януари, нова година, нов живот.

Дълго си повтаря „Нова година, нов живот“.

После отново взе списъка и прецени:

- Изглежда това е всичко: цветя, автомобил, погребалната карета и той самият, съвсем мъртъв. Всичко е тук.

- Църквата - подсказах аз.

Той сви устни.

- Това е най-трудното. Тази сутрин ходих в енорията. Свещеникът обаче е дебела глава и не иска да повярва, че е мъртъв. Не било достатъчно аз да твърдя, че брат ми е мъртъв. Нужни са доказателства.

- Какви доказателства?

- Е, документите.

Пак си помислих, че от мъка оглупява, и си замълчах. Той отново се обади:

- Все пак жалко, че човек не може да умре и независимо от това да остане жив. Говоря самата истина, би ми харесало да умра и да следвам погребението си, да видя кой е там и кой - не, какво разправят хората, как се отнасят. И знаете ли? Мнозина се самоубиват само заради идеята да се говори за тях.

Въобще, зацикли на тема какво удоволствие би изпитал мъртвецът, следвайки собственото си погребение. После внезапно извика с патос:

- Братко мой, ти няма да бъдеш на твоето погребение, но аз ще бъда и ще бъде така, все едно и ти си там.

Отминахме Колизеума и стигнахме на Виа Лабикана. Спрях пред дюкяна на каменоделеца, той слезе пъргаво и се шмугна през вратата. В това време прочетох два пъти илюстрования вестник, започнах да се разхождам нагоре-надолу по тротоара, пушейки. През вратата с матови стъкла дочух, че вътре се крещи, някой се караше. Най-после той излезе задъхан.

- И тук разправии - промърмори, сядайки. - Исках на плочата да напишат: „Отавио Мачелони, роден на този ден, умрял на този ден. Господ да му прости всичките причинени от него злини.“ Хубаво, нали? Е, направо ми отказаха този надпис. Търпение, наложи се да отстъпя. И без това, докато беше жив, той не искаше да му казвам истината. Сега, след като умря, те не искат да му я кажа.

- Аха - рекох нетърпеливо, - обиколката свърши. Да ви закарам ли вкъщи?

- Да, обиколката завърши, бедни ми братко - и неочаквано покри лицето си с носната кърпа.

Рекох:

- Господин... извинете, как се казвате?

- Отавио Мачелони - отвърна под кърпичката.

Втрещих се и заекнах:

- Значи се казвате като брат си?

Този път той не отговори: плачеше силно и от риданията раменете и главата му се тресяха. Изпълнен с подозрения, направих опит да го погледна в лицето и в миг получих потвърждение на онова, което си мислех от известно време: той не плачеше, смееше се, по-точно кикотеше се на глас в тишината, скрит под носната кърпа.