Човек без куче [bg]

Това положение й харесваше. Никой не я контролираше пряко, живееше на ръба на закона и се справяше с парите от здравната каса. Бездействието й осигуряваше време да обмисля и да планира.

Да прецени дали има нужда от още един. Да посегне ли и на Йермунд?

Или Махмут смята, че вече е изкупила греховете си? Не беше никак лесно да се разбере, защото Махмут рядко се изразяваше еднозначно, колкото и да й се искаше.

Първият си го заслужаваше безспорно. Беше истинско прасе. Тя не се колеба и секунда. Равновесието на света й се струваше невъзможно, докато той е жив.

Вторият дойде при нея бързо и някак весело. Отначало нямаше представа каква зла сила представлява той, ала изведнъж той се заби като кол в плътта й. Махмут само прошепна в ухото й „убий го“ и тя разбра, че така — и само така — възелът ще се разплете.

„Искам да ми върнат децата“ — осмели се да поиска тя. „Имай търпение — прошепна Махмут. — Когато му дойде времето, ще си получиш всичко. Имам големи планове за теб, Йейн. Някога да съм те разочаровал?“

„Не, велики Махмут — промърмори тя, забеляза някакво петънце върху масата и започна да лъска дъбовия фурнир с меки, кръгови движения на дланите. — Но във фризера не остана място. Трябва да мисля и практично, а не само да се отдавам на страстта и на приятните неща. Време е да намеря Йермунд и депата си. Отнеха ми децата, Махмут. Крият се от мен, не знам къде са.“ „Няма нищо, момичето ми — успокои я шепнешком Махмут. — Сега не мисли за това. Затвори очи, а аз ще те целуна по челото и ще се пренеса в пръстите ти. Нали знаеш на какво съм способен, докато съм там?“

„Благодаря ти, велики Махмут — прошепна задъхано тя. — О, колко съм ти благодарна! Да можеше всички мъже на света да умрат и само Ти да живееш! Искаш ли да…?“ Той не отговори, но тя знаеше как трябва да продължи.