Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
Тя откъсна парченце от глазурата и го сложи в устата си. Вкусът му почти не се усещаше — само някакъв далечен намек за сладост и едва доловим, изчезващ аромат на мента. Гражданската церемония се състоя в параклиса „Нюман“ в Мейнския университет. Всичките й сестри присъстваха, дори Джоди. Линкълн, братът на покойния татко Дебушър, бе дошъл от Сабатье, за да предаде невестата на младоженеца. Присъстваха приятелите на Скот от Питсбъргския и Мейнския университет, а шафер бе литературният му агент. Роднини на Скот естествено нямаше — всичките му близки бяха мъртви.
Под вкамененото късче торта лежаха две сватбени покани. Двамата със Скот ги бяха написали сами всеки половината — и тя бе запазила една от нейните и една от неговите. Под тях имаше сувенирна кибритена кутийка. Бяха обсъждали и друг вариант — да поръчат на някоя фирма поканите и кибритените кутийки. Можеха да си позволят подобни разходи, въпреки че парите от изданието с меки корици на романа „Стръвни дяволи“ още не бяха дошли, ала в крайна сметка решиха, че поканите, написани на ръка, ще бъдат по-интимни (и забавни). Спомняше си как бе купила петдесет бели кибритени кутийки от супермаркета „ИГА“ в Клийвс Милс, а после ги надписа сама с червена химикалка. Кутийката, която сега държеше, навярно бе единствената оцеляла и тя я разглеждаше с любопитството на археолог и болката на влюбена жена.
Cкот и Лиза Ландън
19 ноември 1979 година
„Вече сме двама.“
Сълзите парнаха очите й. Идеята за „Вече сме двама“ беше на Скот — бе казал, че това е препратка към „Мечо Пух“. Тя веднага си спомни за какво ставаше дума — толкова пъти бе молила Джодота или Аманда да я пренесат в Стоакровата гора, — и си бе помислила, че „Вече сме двама“ е просто перфектно. Дори го бе целунала заради блестящото хрумване. А сега… сега й призляваше от кибритената кутийка с този глуповат, самонадеян надпис. Това бе другият край на дъгата, вече бе останала сама… и колко глупава цифра беше тази единица… Пъхна кутийката в джоба на блузката си и изтри сълзите си. Явно изследването на миналото беше доста сълзлива работа.
„Какво става с мен?“
Бе готова да плати цената на скъпия си баварец, че и отгоре само за да узнае отговора на този въпрос. А си въобразяваше, че нищо й няма! Нали бе погребала Скот и беше продължила напред. В продължение на две години и нещо старата песен „Живея си чудесно и без теб“ й се струваше абсолютна истина. Сетне бе започнала да подрежда кабинета на покойния си съпруг и вероятно бе разбудила призрака му — не в някакъв ефимерен призрачен свят, а вътре в себе си. Даже знаеше къде и кога се бе случило това — в края на първия ден в кабинета, в онова поизгубило триъгълните си очертания ъгълче, което Скот обичаше да нарича „моето кътче на спомените“. Там стената бе окичена с неговите литературни награди и дипломи, грижливо поставени в остъклени рамки: „Национална награда за литература“, „Пулицър“ за белетристика, „Световна награда за фентъзи“ за романа „Стръвни дяволи“… И какво се бе случило?
— Превъртях — промълви Лизи с треперещ, изплашен глас и отново запечата фолиото, в което лежеше вкамененото парче сватбена торта.
По-точно не можеше да се каже. Бе превъртяла. Спомените й не бяха особено отчетливи, ала не беше забравила, че всичко започна с жаждата й. Отиде да си налее чаша вода от тъпото, идиотско барче в нишата, където имаше и чешма — тъпо, защото Скот отдавна бе отказал пиенето, макар че авантюрата му с алкохола бе продължила доста по-дълго от авантюрата му с цигарите, — ала така и не потече вода. За сметка на това от водопроводните тръби се разнесе подлудяващо бучене и стържене. Навярно, ако бе почакала, водата щеше да се появи, но Лизи завъртя крана в изходното му положение и се обърна към вратата между нишата и така нареченото кътче на спомените. Яркостта на лампата над главата й се регулираше с реостат и в момента тя изобщо не светеше с пълната си мощност. При подобно осветление всичко изглеждаше нормално и всичко изглеждаше постарому, ха-ха. Струваше й се, че Скот ей-сегичка ще отвори вратата, ще влезе, ще надуе музиката и ще започне да пише. Сякаш изобщо не си бе отишъл завинаги. Какво ли трябваше да почувства? Тъга? Болка? Носталгия! Нима? Нещо толкова приятно, благовъзпитано и нежно като носталгия! Ако е така, направо да си умреш от смях, защото онова, което я връхлита в следващия момент, едновременно трескаво-горещо и смразяващо-студено, е…