Реката на синия огън

Лесно бе да се каже, а и той, естествено, не искаше да последва баща си в първокласното спешно кардиологично отделение, но как да изхвърлиш на боклука най-важните компоненти на живота си, ако ще и в името на неговото съхранение? По-различно би било, ако извън работата имаше нещо, заради което си струваше да се съхрани…

Една част от Декатур — „моля-казвайте-ми-Катур-както-ми-казваше-мама“, Рамзи таеше надежди, че зад чудноватите подмятания на семейство Гардинър се крие нещо наистина толкова любопитно, колкото излизаше според думите на калифорнийската двойка. Казусът на цялата му кариера. Нещо, което те вкарва не само в учебниците по право, но те вплита в тъканта на масовата култура също като Кумелос и Дароу. Но другата част, прекарала безброй безсънни нощи с втренчен поглед в стенния екран, така задръстен с документи, че го заболяваха очите, диктувайки до пресипване, докато внимаваше да не се задави, преглъщайки набързо залък бирмански полуфабрикат, изпитваше сериозни съмнения, че противоположно на мнението му семейство Гардинър са си всъщност формени идиоти.

След като надянаха шлемовете и минаха през звуковия дезинфектант, господин Фредерикс получи нов пристъп на раздразнителност.

— Ако вашият син страда от същото, което порази и Сам, за какво е всичко това?

— Джалил, не ставай невъзможен.

Жена му не беше в състояние да прикрие безпокойството си. Рамзи я беше виждал до леглото на дъщеря й и знаеше, че зад елегантните дрехи и сдържания израз се спотайва една обикновена женица, която в момента се чувстваше като корабокрушенец в бурно море.

— Всичко е наред — каза Вивиан. — Не ви упреквам, че се учудвате. Проблемът при вашата Саломе е по-различен.

— Какво искате да кажете? — попита госпожа Фредерикс.

— Сам, не Саломе — не изчака отговора съпругът й. — Как можах да разреша на Енрика да й даде това име! Тя е била лоша жена. Според Библията имам предвид. Как е възможно да кръстиш така едно дете?

— Престани, скъпи — усмихна се широко жена му и завъртя очи. — Семейство Гардинър искат да видят момчето си.

По херметизирания коридор стигнаха до единичната стая на Орландо Гардинър, легнал в пластмасова кислородна кабина като мумия в музейна витрина.

Енрика Фредерикс се задъха.

— О! О, Господи! Какво… — Тя закри с ръка устата си, а очите й се разшириха от ужас — Това ли… ще стане със Сам?

Конрад, който бе застанал до задния край на леглото на Орландо, поклати глава, но не каза нищо.

— Орландо има заболяване — обясни майка му. — Много преди да се случи всичко това. Затова е в заразното крило. Предразположен е към инфекции.

Изразът върху лицето на Джалил Фредерикс беше като на човек, който гледа по новините репортаж за ужасно събитие — масов глад или терористичен акт.

— Проблем с имунната система?

— Отчасти. — Вивиан пъхна ръка във вградената в кабинката ръкавица и погали тъничката почти като на скелет ръка на Орландо. Изпод едва открехнатите клепачи като две цепнатинки се виждаше бялото на очите му. — Има прогерия. Преждевременно състаряване. Грешка при генетичните тестове — няма друго обяснение. Така и не успяхме да го докажем. Знаехме, че в моя род е имало такъв случай преди няколко поколения, но вероятността да се е случвало и в рода на Конрад беше толкова нищожна — така или иначе неговите тестове излязоха отрицателни и повече не помислихме за това.