Реката на синия огън
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Реката на синия огън». Краткое содержание книги:
— Всъщност не е кой знае колко по-различно от онова, което се налага да изтърпим при посещенията на Саломе. Просто болницата взема предпазни мерки.
Фредерикс отново се начумери, вероятно поради споменаването на пълното име на дъщеря му. Като забеляза това, неговата съпруга Енрика се усмихна и поклати глава, все едно нечие капризно дете току-що бе разсипало храната си.
— Е… — промълви тя, но сякаш не й стигна въздуха, за да продължи.
— Но къде, по дяволите, са те?
— Телефонираха, че ще закъснеят няколко минути — отвърна моментално Рамзи и се учуди защо се държи така, сякаш той бе инициаторът на срещата. — Сигурен съм, че…
Вратата към заседателната зала се отвори и през нея влязоха двама души, облечени също в болнични манти.
— Съжалявам, че закъсняхме — каза жената.
Рамзи си помисли, че е красива, но тъмните сенки около очите и плахото й държане го накараха да си помисли също така, че идва направо от ада. Леко брадясалият й съпруг бе лишен от физическите прелести, с които бе облагодетелствана тя; беше просто изтощен и потиснат.
— Казвам се Вивиан Фенис — представи се жената, отметна дългия кичур коса от лицето си и подаде ръка на госпожа Фредерикс. — Моят съпруг, Конрад Гардинър. Истински сме ви благодарни, че се отзовахте на поканата ни. След като всички, включително и Рамзи, си стиснаха ръцете и семейство Гардинър — както Вивиан настоя да бъдат наричани за краткост — седнаха, Джалил Фредерикс остана прав.
— Все още не разбирам защо всъщност сме тук. — Той нетърпеливо махна с ръка към съпругата си, преди тя да успее да каже каквото и да било. — Зная, че вашият син и моята дъщеря бяха приятели, и зная, че нещо подобно му се случило и на него, на… Орландо. Но въпреки това не разбирам защо сме тук. Какво толкова не бихме могли да уредим по мрежата?
— Ще стигнем и до това — отвърна малко отсечено Конрад Гардинър, сякаш почувствал необходимост да защити собствената си значимост. Рамзи бе забелязал, че Фредерикс често предизвиква подобна реакция у околните.
— Но не тук. Именно затова искахме да се срещнем лично. Ще отидем някъде навън.
— Ще отидем на ресторант. Не желаем да разговаряме тук — добави Вивиан.
— За какво става дума, за Бога? — Буреносното изражение върху лицето на Фредерикс се завърна. — Направо ме обърквате.
Рамзи, който смяташе, че в момента е по-добре да не се обажда, бе заинтригуван, но и обезпокоен. От няколкото разговора семейство Гардинър му се бяха сторили напълно уравновесени, изключително настоятелни в желанието си да разговарят лично с господин и госпожа Фредерикс, но и доста потайни. Бе им се доверил по интуиция. Ако се окажеха някакви сектанти, поклонници на НЛО или проповедници на социална хармония, безкрайно щеше да съжалява, че накара клиентите си да долетят чак от Вирджиния.
— Знам, че звучи налудничаво — продължи Вивиан и се разсмя. — Не бихме ви упрекнали, ако си го помислите. Само нека първо проведем нашия разговор, моля ви. Ако и след това мислите така, ще заплатим пътуването ви дотук.
Господин Фредерикс настръхна.
— Въпросът не е в парите…
— Джалил, скъпи — намеси се жена му, — не бъди нелюбезен…
— Но, първо — престори се, че не забеляза комичната ситуация Вивиан, — бихме ви помолили да видите Орландо.
— Нали…? — опули се Енрика Фредерикс. — Той нали е… в кома?
— Ако се нарича именно така — усмихна се горчиво Конрад. — Бяхме…
Той млъкна и се загледа в ъгъла, където върху един стол бяха натрупани палтата. Това продължи твърде дълго и останалите също се обърнаха. Рамзи не видя нищо. Гардинър потърка чело с опакото на ръката си.
— Съжалявам, стори ми се, че… — И въздъхна дълбоко. — Това е дълга история. Стори ми се, че видях една буболечка. Много специална буболечка. Но не ме питайте — ще ни отнеме много време, а и предпочитам да ви обясня по-късно. Засега просто приемете, че сме луди.
Рамзи се развесели. Клиентите му се спогледаха крадешком, след което госпожа Фредерикс му хвърли дискретен поглед. Кимна й леко с глава, с което искаше да й каже: „Няма от какво да се притеснявате.“ В немалкия му опит с умопобъркани истинските перковци обикновено не твърдяха, че онова, което вършат, би могло да се стори някому налудничаво.
— Не ви принуждаваме да видите Орландо — надигна се Вивиан. — Но бихме ви помолили. Ще постоим само минутка. След като приключим, ще остана цяла вечер при него.
Когато излязоха в коридора на болницата, жените тръгнаха една до друга, мъжете след тях, а най-отзад остана Рамзи, което му позволи да зареже за известно време формалностите и да се попързаля върху картонените болнични пантофи.