Контейнери на смъртта
- Автор: Моримура Сэйити
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Бояджиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Контейнери на смъртта». Краткое содержание книги:
Предметът беше необичаен за гробището за скелети. Тук са погребвали от времената на Едо едва до началото на епохата Мейджи, следователно лъжичката е попаднала на това място много по-късно. Зеленият й оттенък говореше, че не е оставена тук много отдавна.
На остров Токуношима е приет и досега обрядът „погребване на вятъра“. Над осемдесет на сто от мъртвите не биват кремирани, а ги заравят в земята, след пет до седем години изравят останките им, измиват ги и ги пренасят в някоя пещера. Нима някой от жителите на острова е донесъл тук костите на свой роднина и е оставил заедно с тях и чаената лъжичка? Но лъжичката лежеше от външната страна на решетката, край входа. Ако е погребална вещ, би трябвало да се намира от другата страна на решетката.
— Намерихте ли нещо? — Мацуока погледна чаената лъжичка, която стискаше в ръката си Кейко. — Каква е тази странна вещ? — попита той.
— Може да я е изтървал някой турист? — учуди се Ошима.
— А нима тук идват туристи?
— Не, туристи не идват, но гостите на градската управа нерядко молят да ги заведат на някое гробище … — промърмори Накагава.
Багрите на деня избледняха. Дългият летен ден беше към края си.
Слънцето залезе зад планинското било, започна да се смрачава. Задуха ветрец. Стана прохладно. Разклатени от вятъра, върхарите на дърветата тихо зашумоляха, изглеждаше, че си шепнат черепите. Те сякаш споделяха помежду си спомени за далечните времена, когато в тях още е мъждукал животът, за това, какво са постигнали пред прага на смъртта… Накагава напрегнато се вслуша.
— Гласовете … — прошушна той.
— Какви гласове? — Мацуока изведнъж забрави за лъжичката и погледна Накагава.
— Гласовете… на черепите …
— Гласовете на черепите ли? — И тримата се заслушаха.
От околното безмълвие долиташе на вълни шумоленето на листата.
— Нищо не чувам — каза Мацуока. Накагава тихо запя:
— Вие съвсем ме забравихте. Но аз не съм ви забравил, откакто съм тук, все мисля за вас. И година, и две, и три, и четири, и пет, и шест, и седем, и осем, и девет, и десет… — песента сякаш долиташе от подземните дълбини.
В най-далечната част на пещерата нещо загромоля. Всички трепнаха и се обърнаха. Види се, духна вятър и, купчината от кости се събори. На земята се търкулна един череп, в него имаше няколко сухи листа. По тялото на Кейко пробягнаха студени тръпки.
— Време е да се връщаме! — подкани ги Мацуока. Изглежда, че и него го достраша.
В хотела ги очакваше скучаещият Домото. След като научи от Кейко, че са ходили да видят гробището, старецът се обиди.
— Не искахме да ви будим.
— А какво друго да правя? Телевизорът работи лошо, няма какво да чета. Ужасна скука. Шиндзо Мацуока ли идва с вас?
— Та тъкмо господин Мацуока ме покани.
— Дявол да го вземе този Мацуока. Закачаше ли те?
Изглежда, че го безпокоеше само това. Кейко си спомни как се държеше Мацуока в колата, но си замълча. Домото въздъхна облекчено.
— Ама че човек, нито една жена не пропуска. С такива като него човек трябва да бъде винаги нащрек. Достатъчно беше да задремя и той те отмъкна. Не можеш да му имаш доверие… — Това, че Кейко се е върнала, че е тук, подобри настроението на стареца.
Скришом от него Кейко почисти намерената на гробището лъжичка с паста за зъби. Зеленикавият оттенък почти изчезна. Лъжичката беше наистина от чисто сребро, с вензел на дръжката. Кейко се чудеше, откъде се е взела, изглежда, че нечие фамилно сребро е попаднало на гробището за скелети.
Тя се взираше в лъжичката, а върху нея сякаш се свличаха купчина черепи. Някакво привидение… „Пак ще сънувам кошмари“ — помисли си Кейко.
На другата сутрин, когато всички бяха се събрали в ресторанта да закусят, преди да отплуват за острова, при Домото дойде разтревожен Ошима и го попита:
— Гледахте ли новините по телевизията?
— Още не съм. Току-що станах. Да не е станало нещо?
Ошима хвърли един бърз поглед към Кейко и зашепна нещо на ухото на Домото, който веднага се намръщи.
— Само това не ни стигаше! А Мацуока знае ли?
— Ако е гледал телевизия, сигурно знае …
— Съобщете му веднага. Няма да ходим на Морското конче. Трябва да си тръгваме.
— Мисля, че скоро ще ни се обадят от Токио.
— Какво правят те там, в Токио? Да излезе такава статия във вестниците, а те не намират време дори да ни съобщят. Спят ли?
— Вече заангажирах билети за самолета. — Ошима беше предвидил желанието на шефа си.
— Много добре си направил! Кажи на Мацуока да се стяга по-бързо.
Точно в този момент в ресторанта влезе невъзмутимо самият началник на УНО.
Първият самолет излиташе от Токуношима едва след обяд. Не им оставаше нищо друго, освен да чакат. Кейко се сещаше, че е станало нещо непредвидено. Домото и Мацуока току звъняха загрижено някому по телефона.