Време на презрение

— Случило ли се е нещо? — попита Лютичето.

— Да. Стой тихо и не мърдай.

Гъстата мъгла над долината на Лента заглушаваше гласовете и звуците, но не дотолкова, че Лютичето да не чуе пляскането на водата и пръхтенето на коне. Някакви конници преминаваха реката.

— Елфи — досети се той. — Scoia’tael? Бягат в Брокилон, нали? Цял отряд…

— Не — отговори Гералт, вглеждайки се в мъглата. Поетът знаеше, че зрението и слухът на вещера са невероятно остри, но не можеше да отгатне кое от двете използва в момента приятелят му. — Това не е отряд, а само части от отряд. Пет или шест конници, три коня без ездачи. Стой тук, Лютиче. Аз отивам там.

— Gar’ean — предупреди го зеленокосата дриада, вдигайки лъка си. — N’te va, Gwynbleidd! Ki’rin!

— Thaess aep, Fauve — неочаквано рязко отговори вещерът. — M’aespar que va’en, ell’ea? Моля, стреляй. А ако не, то млъкни и не се опитвай да ме уплашиш, защото нищо не може да ме уплаши. Трябва да поговоря с Милва Бариг и ще го направя, независимо дали това ти харесва, или не. Стой тук, Лютиче.

Дриадата наведе глава. Отпусна и лъка.

От мъглата изплуваха девет коня и Лютичето видя, че наистина само на шест от тях има ездачи. Забеляза и фигурките на дриади, появили се от храстите и тръгнали срещу конете. Видя, че се наложи да помогнат на трима от конниците да слязат от конете и да ги придържат, за да се доберат до спасителните дървета на Брокилон. Други дриади като привидения профучаха през ветролома и склона и изчезнаха в мъглата, покриваща Лента. От отсрещния бряг се разнесе вик, цвилене на кон, плясък на вода. На поета му се стори също, че е чул свистене на изстрел. Но не беше сигурен.

— Преследвали са ги — промърмори той.

Фауве се обърна, стискайки лъка.

— Ти пееш такава песен, taedh — каза тя. — N’te sh’aent a’minne, не за Етариел. Не любов. Сега не време любов. Сега време убиваш, да. Такава песен, да.

— Аз не съм виновен за това, което става… — промърмори постът.

Дриадата помълча за минута, гледайки встрани.

— И аз не съм — каза тя и бързо се скри в гъсталака.

Вещерът се върна след около час. Доведе два оседлани коня — Пегас и една дореста кобила. На чула на кобилата имаше следи от кръв.

— Това е един от конете на елфите, нали? Тези, които преминаха реката?

— Да — отговори Гералт. Лицето и гласът му бяха променени и чужди. — Това е кобила на елфите. Обаче временно ще послужи на мен. А при удобен случай ще я сменя с кон, който умее да носи ранен. Или ако раненият падне — да остава при него. Тази кобила явно не са я научили на това.

— Тръгваме ли си?