Време на презрение

Умората от целодневната езда и натрупаните впечатления си каза думата. Лютичето се събуди и осъзна, че е заспал, вероятно докато е разказвал, и сигурно е захъркал насред някоя дума. Помръдна се и едва не се изтърколи от купчината клони — Гералт вече не седеше до него и не уравновесяваше леговището.

— Докъде… — Той се изкашля и се настани удобно. — Докъде бях стигнал? Аха, до магьосниците… Гералт? Къде си?

— Тук съм — отговори Гералт, едва различим в тъмнината. — Продължи, моля те. Тъкмо се готвеше да ми разкажеш за Йенефер.

— Чуй ме… — Поетът беше сигурен, че не е имал намерение дори да споменава въпросната личност. — Аз наистина нищо…

— Не ме лъжи. Познавам те.

— Щом ме познаваш толкова добре — ядоса се трубадурът, — откъде накъде очакваш да говоря? Ако ме познаваш, трябва да знаеш и защо си замълчах, защо не повтарям достигналите до мен клюки! Трябваше да се досетиш какви са тези клюки и защо искам да ти ги спестя!

— Que suecc’s? — Една от спящите наблизо дриади скочи, събудена от възбудения му глас.

— Извинявай — каза тихо вещерът. — Ти също.

Зелените фенерчета на Брокилон вече бяха угаснали, само единици все още светеха слабо.

— Гералт — прекъсна мълчанието Лютичето, — винаги си твърдял, че стоиш настрани, че всичко ти е все едно… Тя може да ти е повярвала. И да е вярвала в това, когато е започнала тази игра заедно с Вилгефорц.

— Достатъчно — прекъсна го Гералт. — Нито дума повече. Когато чуя думата „игра“, ми се иска да убия някого. А, дай ми бръснача си. Искам да се обръсна най-накрая.

— Сега? Още е тъмно…

— За мен никога не е тъмно. Аз съм изрод.

Когато вещерът изтръгна от ръцете му торбичката с тоалетните принадлежности и тръгна към реката, Лютичето установи, че сънливостта напълно го е напуснала. Небето вече беше започнало да просветлява. Затова тръгна към гората, като внимателно минаваше покрай спящите, притиснати една към друга дриади.

— Ти принадлежиш ли към тези, които са му причинили това?

Той потрепна и се обърна. Косите на облегнатата на бора дриада бяха със сребрист цвят, това се виждаше дори в утринния полумрак.

— Много грозна гледка — каза тя и скръсти ръце на гърдите си. — Някой, който е загубил всичко. Знаеш ли, певецо, това е интересно. Навремето ми се струваше, че не може да се изгуби всичко, че винаги остава нещо. Винаги. Дори във времената на презрение, когато наивността се наказва по най-жесток начин, не всичко е загубено. А той… Той е загубил един-два литра кръв, възможността да ходи нормално, част от властта си над лявата ръка, вещерския меч, любимата жена, намерената по чудо дъщеря, вярата си… Но, помислих си, дали все пак нещо не му е останало? Грешала съм. Той вече няма нищо. Дори бръснач.